Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Речта му е кратка, динамична, запомняща се. „Разбира се, преди всичко трябва да ви благодаря за две неща: първо, за приветствията, които днес бяха отправени по мой адрес, а, второ, още повече за това, че ме избавихте от слушане на юбилейни речи.“ После казва, че юбилеите трябва да бъдат отбелязвани по друг начин, и заговорва за положението на нещата в партията. Успехите на резолюцията, победите, които удържахме, продължава юбилярят, изместиха временно от нас задачите, които трябва да решаваме днес в най-различни области. „Предстои ни невъобразимо много работа и ще бъде нужно да положим много повече труд, отколкото беше нужно досега. Позволете ми да завърша с пожеланието по никой начин да не поставяме нашата партия в положението на възгордяла се партия.“ 297 297 50-летие В. И. Ульянова-Ленина. М., 1920, с. 1, 15, 23, 27. 28, 32.

Защо Сталин тогава, на вечерта по случай честването на вожда, решава да говори за „грешките“ на Ленин? Сега той не може да отговори на този въпрос. Да покаже, че народният комисар по националностите не се страхува ли? Да изпъкне ли? Или защото знае, че Ленин не се бои от истината, каквато и да е тя? За всичко това можем само да гадаем. Но когато за първи път му споменават за тази негова реч, става му неловко. Когато завеждащият Централния партиен архив В. Адоратски се обръща към Сталин с молба да разреши в сборника статии „За Ленин“ да бъде включено изказването му на юбилейната вечер, той отказва. Резолюцията върху писмото е красноречива:

„Др. Адоратски,

По същество речта е записана правилно, макар да се нуждае от редактиране. Но не бих желал да се печата: неприятно е да се говори за грешки на Илич.

По-късно обаче изказването му, вече „редактирано“, ще попадне в събраните съчинения на Сталин. Неловкостта, лъжливата скромност, чувството на почтеност ще го напуснат много скоро. Още в началото на 1925 г. той вече се съгласява с предложението на В. Молотов за първото значително увековечаване на името му, след което председателят на ЦИК на Съюза на СССР М. Калинин и секретарят на ЦИК А. Енукидзе ще подпишат постановление на Президиума на Централния изпълнителен комитет, в което се казва:

„Преименува се гр. Царицин в гр. Сталинград; Царицинската губерния — в Сталинградска; Царицинският уезд — в Сталинградски; Царицинската община — в Сталинградска и жп гара Царицин — в Сталинград.“ 299 299 Собрание Законов и Разпоряжений Рабоче-Крестьянского правительства. М. 1925, с.313.

Календарът показва 10 април 1925 г. От смъртта на Ленин е изминало малко повече от година. Това е едно от първите „изпитания на съвестта“, на което Сталин не издържа. Впрочем не изпитва изобщо никакво смущение от „скромното“ си съгласие за масовите преименувания. Хегел, когото той не може да заобича поради безплодните си опити да овладее поне „съдържанието“ на философията му, пише, че съвестта е „процес на вътрешно дефиниране на доброто“ 300 300 Гегель. Соч. Т.7, с.150. . У Сталин онова, което хората наричат съвест, се намира вече на вътрешно заточение. Съвестта му веднъж завинаги е лишена от всякакви шансове.

Още през 1927 г. вестниците ще публикуват „Приветствие до сталинградския вестник «Борба»“, носещо подпис „Й. Сталин“. Скоро това ще стане норма. Много пъти съм се замислял какво ли е изпитвал Сталин, когато е взимал в ръка вестник (например „Правда“ от 3 март 1927 г.), където е напечатано кратко изложение на речта му, произнесена на събранието на сталинските жп работилници. Ти си жив, а с името ти вече са наречени области, градове, райони, предприятия, паркове, вестници, кораби, дворци на културата. Нима това не е домогване към безсмъртие?

Ето къде се крие илюзията, че съдбата има власт над времето! Жив си, но вече безсмъртен! Сталин вече знае, че ще надживее времето си. Но безсмъртието не е още вечност!

… Такъв беше човекът, застанал по волята на обстоятелствата начело на огромната селска страна.

Хърбърт Уелс, изобразил в публицистично-художествения си репортаж Русия „в мъгла“, не преувеличава. Тя му прави „впечатление на невъобразим и непоправим крах“. По необгледните гигантски пространства, по безкрайните равни поля са накацали стотици хиляди села, потъващи с настъпването на нощта във вековна мъгла. Както преди сто, двеста, триста години…

Почти на всички нас корените се губят дълбоко в селото. Когато в паметта ти се мернат слънчевите петна на детството, виждаш, чувстваш, усещаш като наяве мириса на разтопения сняг, червеношийките, накацали на плета, потъмнялата ледена покривка на реката, тънката разкъсана ивичка на Сиянските планини на юг, плазовете на шейните, скрибуцащи по селската улица. И лицата на отдавна отишли си люде…