Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

На 21 декември 1929 г. Сталин навършва 50 години. Няма го, още го няма безкрайното славословие, раболепното поклонение на тълпата подлизурковци пред олтара на „вожда“, приписването на всички заслуги само на него и на никой друг. Още не се отпечатват в негова чест томове с голям формат и хиляди страници, изпълнени от край до край само с възхвали, още не се изпращат от десетки хиляди колективи поздравителни писма, не започват и не завършват с неговото име всички уводни статии. Всичко това ще го има по-късно.

Но и тогава, кажи-речи, целият „юбилеен“ брой на „Правда“ е вече посветен на него. Тук са статиите на Л. Каганович „Сталин и партията“, на С. Орджоникидзе „Твърдият като камък болшевик“, на В. Куйбишев „Сталин и индустриализацията на страната“, на К. Ворошилов „Сталин и Червената армия“, на М. Калинин „Кормчията на болшевизма“, на А. Микоян „Стоманеният войник на болшевишката партия“ и много други. Началотона славословието е сложено. В приветствието на ЦК и на ЦКК на ВКП(б) се казва, че те поздравяват най-големия ленинец(подч. от авт.). Под общата „шапка“ на броя Сталин е наречен „верен продължител на делото на Маркс и Ленин“, „организатор и ръководител на социалистическата индустриализация и колективизация“, „вожд на партията на пролетариата“ и т.н. Юбилеят му идва тъкмо навреме: насочва всеобщото внимание към човека, който решително си е разчистил сметките с поредната опозиция, или, както вече се казвало, с „уклона“. Популярността му започва бързо да расте. Проницателните умове още тогава забелязват, че в края на 20-те години по време на своята 50-а годишнина Сталин придобива по-голяма увереност, властност и безапелационност.

Ще припомня какъв влиза в революцията: слабо забележим функционер изпълнител, който умее не просто да чака своя час, но и да не жали себе си (и другите, разбира се) при изпълнение на задачите, поставени му от Ленин и партията. Сега, в деня на своята 50-а годишнина, приемайки поздравления от членовете на Политбюро, от народните комисари, от ръководителите на многобройните държавни и обществени организации, Сталин осезаемо чувства, че за тези дванайсет години след революцията се е научил (или, както той казва, „обиграл“ се е) да командва времето. Не, разбира се, не в този смисъл, в който говори писателят фантаст Хърбърт Уелс в „Машина на времето“, а в смисъл, че започва да напипва, да надушва в кой момент да се форсират събитията, кога да се нанесе унищожителен удар на фракционерите, как да се използва факторът време в трескавата индустриализация и започналата колективизация. Струвало му се е, че е „пришпорил“ времето.

Молотов и Каганович предлагат да бъде по-тържествено отбелязан юбилеят на признатия вече почти от всички „вожд“. Сталин се въздържа, но не от скромност. Просто в паметта му е още пресен споменът за 50-ата годишнина на Ленин. Той неведнъж открива, че Лениновите думи за него му идват обикновено в главата, когато трябва да направи принципен избор. Правилният избор предполага способност у субекта да поставя себе си на мястото на ония, които зависят от него. Ленин е умеел да влиза мислено в ролята на другиго; умеели са това и мнозина негови съратници. Само не Сталин. Дори е трудно да си представим, че Сталин е можел да се постави, например, на мястото на жертвите си. Еднопосочното му мислене не допуска такива колизии. Но да се въздържа умее, особено в началото на възхода си. Ето защо и сега, в навечерието на неговия юбилей, Ленин го спира. Поне засега го спира.

А тогава 50-ата годишнина на Владимир Илич е отбелязана в Московския комитет на партията. Вярно е, че юбилярят е отсъствал. Вечерта открива Мясников. Обширна, но слабо въздействаща е речта на Каменев, който подчертава, че Владимир Илич „не се нуждае от думи на възхвала и пролетариатът не е свикнал с думи, с тържествени оди да тачи вождовете си, своите най-големи приятели“. После надълго говори за войната, която „вдигна на крак масите“, за това, че Ленин с право може да бъде наречен главнокомандващ армията на пролетариата, който ще постигне победа над стария свят. Горки повтаря, кой знае защо, думите на Троцки, че руската история е бедна на изтъкнати личности… Както винаги, оригинално и с патос се изказва Луначарски, изобразявайки с ръце как около Ленин винаги „вее вятър, вятърът от планинските върхове“. Пролетарският поет Александровски чете свои стихове, за големия демократизъм на Ленин говори Олмински. Думите на Олмински се виждат тогава на Сталин съвсем неактуални: „Една от най-характерните черти на Илич е неговият демократизъм. Ленин е демократ по рождение.“ Сега Сталин си спомня, че тия думи са му направили неприятно впечатление: войната още не е свършила, а приказваме за демокрация… Нима това е главното за един революционер?! И в тоя момент чува, че Мясников му дава думата. Той се е готвел за тая реч, търсел е нещо ново и неочаквано решава в деня на юбилея на Ленин да говори… за умението на Ленин да признава грешките си. Споменава, че отначало Ленин е за участие в изборите за така наречената Витева дума 296 296 По името на граф Вите (1849–1915 г.) — руски държавник, представител на монополистичната буржоазия, автор на проекта за свикване на Държавната дума (1905 г.), в който се предвиждало участието и на представители на работниците и селяните. — Б.пр. , но после публично заявява, че е направил грешка. Така и през 1917 г., продължава да чете тихичко текста на речта си Сталин, Ленин грешеше по отношение на „предпарламента“ и по-късно публично призна това. „Имаше случаи, когато другарят Ленин признаваше пропуските си по крайно важни въпроси. Тази чистосърдечност особено ни пленяваше — завършва речта си Сталин. — Това, другари, е всичко, за което исках да поговоря с вас.“ Слушателите поръкопляскали бледичко на петминутното му изказване, учудени малко от тия неподходящи за един юбилей думи, когато в залата влиза ненадейно Ленин.