Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Ето, тъкмо е прегледал папката с книжа от Ворошилов. С какво ли не става нужда да се занимава: молба за разрешение да бъдат освободени от военни сборове трактористите и комбайнерите, предложение да бъде построен нов дом на Работническо-селската Червена армия, съобщава се за изказването на Пилсудски, предава се съобщението на един чехословашки буржоазен вестник, докладва се писмото на командира на 26-и кавалерийски полк за недоразумението с пълномощника, писмо на другаря Илин относно необходимостта да се разгърне строежът на дирижабли, относно строящите се нови обекти с отбранително предназначение и тъй нататък. А колко телеграми издиктува днес! Последната помни дума по дума:

„Рязан, до секретаря на Сасовски район, село Просяние Поляни.

От учителката Ширинска е получена телеграма. Да се защити учителката в татарското училище от ненужните груби безчинства на пълномощника на Кадомския районен изпълнителен комитет Иванов, който нахълтал в квартирата й под предлог ликвидация на имуществото на баща й, поискал да му бъде предаден един никому ненужен гардероб, пречил й спокойно да работи, навявал й мисъл да свърши със себе си.

Моля незабавно да се намесите, да предпазите Ширинска от каквито и да било насилия и да съобщите на ЦЕКА (така е в текста — б.а. ) за резултатите.

Зад всяка хартийка, зад всяка телеграма или съобщение — съдби, съдби. А колко ли неща в други папки ще тръсне утре Товстуха? И така всеки ден…

След време цялата тази работа ще поемат помощниците му, секретарите, апаратът. Но Сталин и до края на дните си обича да решава сам често пъти дребни въпроси, отделни съдби, особено свързаните с назначавания, със „своеволията“ на мислещите другояче, с вироглавството на някои.

Колкото по-голяма тежест придобива Сталин в партийните и държавните работи, толкова по-ревностно се тикат не един и двама да му долагат множество въпроси, чакащи неговото „лично решение“… Че какво, въпроса за трактористите, за свикването им на сбор не може ли да го реши народният комисар? А за строителството на нов дом в столицата? Нима със съдбата на учителката Ширинска не може да се заеме един от секретарите. Но нейде у Сталин припламва тържествуващо мисълта: не могат без мене… Аз пък всичко мога… Такава е сигурно съдбата на всички върховни ръководители?!

Сталин чувства тайно в себе си, че всестранното централизиране, оградено с най-сложни бюрократични ритуали, го прави пленник на тази система на управление и пречи на работата, съсипва я… А за какво са народните комисариати, толкова ли са тромави? Какво решават многобройните общосъюзни ведомства, дирекциите? Разбира добре, но друго и не иска. Ако се „нацепи“ единовластието, не е вече единовластие. Постепенно всичко се завърта около него. От неговото решение и само до известна степен от обкръжението му зависи ще потече ли потокът от предложения в коритото на делата, или ще бъде заприщен от бента на отказа и отхвърлянето.

Живеейки с днешното, Сталин сигурно се е обръщал мислено понякога и към вчерашното, опитвал се е да надникне и зад хоризонта на утрешния ден. Също както в едно от писмата на Сенека до Луцилий: „А нас ни мъчат и бъдното, и миналото. Много от нашите дарби ни пакостят: ето, паметта ни връща към мъките, преживени от страх, а прозрението предугажда бъдещите ни мъки. И никой не бива нещастен само от днешни причини.“ 291 291 Сенека. Письма Луцилию. М., 1986, с.40. И Сталин ли е мислел така? Надали. Той не е чел Сенека. В библиотеката му няма книги от древни мислители. Въпросите на деня притискат генералния секретар в обятията си като с клещи. А бъдещето, казва си Сталин, не трябва да се предугажда, а да се изгражда. В съответствие с неговите становища на последния конгрес или пленум.

Май че само едно може да го накара да се откъсне от работата: киното или театърът. Още от края на 20-те години му става навик да гледа един-два филма седмично, обикновено след дванайсет часа през нощта. Всеки филм, за който почва да се говори сред народа, минава през малкото киносалонче в Кремъл, а по-късно и през киноуредбата във вилата му. При една среща с ръководители на агитацията и пропагандата Сталин; отсича: „Киното е илюзия и нищо друго, но животът диктува своите закони.“ На кинематографията признава само едно — възпитателната функция, както впрочем и на изкуството изобщо.

От 20-те години нататък към театъра го приобщава жена му. Не ходи много често с нея в московските театри. Но след смъртта й театърът навлиза трайно в живота му, по-конкретно Болшой театър. Предполагам, че е гледал много пъти повечето от постановките му. Както ми разказа А. Т. Рибин, един от телохранителите, а по-късно комендант на Държавния академичен болшой театър (ГАБТ), в началото на 50-те години, малко преди инсулта, Сталин гледа „Лебедово езеро“. Може би за двайсети или трийсети път. Обикновено на театър ходи сам. Заема мястото си, когато угасне светлината в залата. Сяда в дъното на ложата, в единия ъгъл. Както си спомня Рибин, след премиери предавал благодарността си на артистите, дори присъствал на генерални репетиции. Изглежда, духовното образование насажда у Сталин освен любов към теоретичните постулати и потребност от общуване с музиката. Киното и театърът са, изглежда, единствените „лирични отстъпления“ в живота му, насочен изцяло в натрапване на личната власт и единоначалието му при решаването на множеството въпроси. Това лично участие в решаването на всички, дори маловажни въпроси постепенно циментира основите на бюрокрацията, която в своите речи той по инерция критикува от време на време, а в действителност всекидневно насажда и упорито подсилва.