На пода имаше два килима. Сталин се е завивал с войнишко одеяло. Освен маршалския мундир имаше само два прости костюма (единият дочен), подплатени плъстени ботуши и един селски овчи кожух.“
Наистина този аскетизъм, както вече отбелязах, е външен. „Стопанинът“ разполагал с няколко вили край Москва и на юг, с многобройна прислуга. Всяка негова прищявка се изпълнявала веднага. Но той правел всичко възможно, за да подчертава скромния си живот.
Още няколко думи за вилата на генералния секретар. В кабинета до голямата писмена маса имало въртящ се стол. Обслужващите разказват, че след като се умори да работи, Сталин се завъртал със стола към прозореца и потънал в мълчание, дълго гледал към парка. Не обичал гъстата гора. Както ми разказа А. Т. Рибин от охраната на Сталин, пролетно време сам посочвал дърветата, които трябвало да бъдат отсечени. Запазила се е една снимка: навелият се Сталин държи с ръка дъщеря си, а човек от обслужващите по указание на „стопанина“ зарязва с брадва дърветата, които трябва да се отсекат. На фона на все още неотсечените, но обречени дървета се вижда фигурата на „вожда“ с гръб към обектива… Сталин, както знаем, обичал да „разрежда“ не само горите…
Генералният секретар не обичал нищо вносно. Пренася ненавистта си към чуждестранното, към „Европа“ и в своето всекидневие. Дълги години изтъква „пролетарската си скромност“, но целият му живот потвърждава, че няма пряка зависимост между политическите или нравствените качества на човека и отношението му към жизнените условия, към ценностите и вещите. Всичко е значително по-сложно. Просто Сталин съумява да „отдели“ главното. А най-главното в живота му е властта — като цел, като средство, като непреходна ценност. За него битовата обковка на тази власт няма голямо значение. През 1938 г. му подбират в Кремъл друго жилище — във великолепната сграда, построена от Казаков през XVIII век за сената. Жилището заема почти целия втори етаж. Стаи за гости, за охраната, за приеми. Един етаж по-горе — служебни помещения. Великолепни прозорци, високи тавани, вити стълби. Но в това жилище Сталин почти не живее, предпочита близката вила. Има и далечна, където също не живее.
За 70-ата му годишнина Берия му поднася като подарък вила на брега на един язовир край Москва и скланя „вожда“ да я разгледа. Стареещият „вожд“ вдига бяло знаме и отива. Красивата сграда едва-едва прозирала сред високите борове и смърчове.
„Какъв е тоя капан за мишки?“ — подхвърля подозрително Сталин и вперва поглед в Берия. Без да си сваля връхната дреха, разхожда се по стаите, обикаля сградата, оглежда придружаващите го, сяда в колата, без дума да каже, и си тръгва. Вече никога не отива там. На преклонна възраст човек трудно си променя навиците и предпочитанията. Те като някой болногледач просто го водят под мишница по утъпканите пътеки, превръщайки се в неразделна част от загадъчния вътрешен свят на всяка личност.
Генералният секретар води нездравословен живот. Още през 20-те години предпочита да работи нощем. Твърде много пуши. Година (или малко по-малко) преди да умре, Сталин престава да пуши и много се гордее с това.
Обича да пийне преди ядене чашка сухо грузинско вино. Много-много не си губи времето в разходки. Няма, както той самият казвал, „аристократичния навик“ да пилее дълги часове на лов или за риба. Доколкото си спомням, А. И. Херцен, когато говори за целта на човешкия живот, вижда тази цел в разнообразните интереси на личността, която, както пише на Н. П. Огарьов, умее „да живее във всички посоки“. А Сталин живее само „в една посока“. Работа, задължения, отново работа и задължения, невиждани по своята сложност и мащабност — те го превръщат в роб на длъжността му.
Хората, които са били около него, си спомнят, че в редките минути, когато се появявал в парка, прегърбената му фигура описвала един-два кръга по асфалтовата алея, а после притихвала край някоя леха с цветя или люляков храст. Сталин сякаш се взирал във вечното чудо на природата, а в действителност сигурно е размишлявал върху своите проблеми. У всеки човек асоциациите, идеите, мислите са свързани с нещо. У мнозина мислите за живота, за съвестта и за тях самите се раждат, когато обърнат поглед към небесната бездна и към облаците, към омагьосващите очи на запаления в гората огън или когато слушат как диша морето. В Сочи Сталин обичал да стои на брега и да слуша трополенето на крайбрежните камъчета, когато вълните се удрят с въздишка в тях. Морето се откривало пред него като някакво огромно фантастично същество, което не знае ни страдание, ни радост, което не тъжи за миналото и нехае за бъдещето… Разтягайки устни в тънка усмивка, гледал бухналия люляков храст и съпоставял вечната уредба във Великата природа със своите дела: „Суета на суетите…“
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу