Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Генералният секретар започва да обмисля как по-цялостно да канализира художествената мисъл, да я насочи към вдъхновяване на масите, на народа, за решаването на изпречилите се пред страната безброй проблеми. Но в съгласие с разбиранията си въвежда главно административни форми за въздействие върху творците: постановления за интерниране на неудобните, въвеждане на цензура. Между другото, в това отношение той е на едно мнение с Троцки, макар да няма никакво намерение да манифестира това. В своето съчинение (за какво ли не е писал този плодовит белетрист!) „Литературата и революцията“ Троцки най-безапелационно заявява, че в страната на победилия пролетариат трябва да има „сурова цензура“ 268 268 Троцкий, Л. Д. Литература и революция. М., 1924, с.13. . Сталин ще вземе предвид този съвет. Ще помогне на художниците да направят правилен избор. Как? Ще помисли. Но в тая работа политическата цензура няма да играе незначителна роля. На него и през ум не му минава, че и при избора главната роля трябва да изиграе интелектуалната съвест, един задължителен атрибут на истинската демокрация. Но уви, тогава съображения от такова естество не влизат в сметката.

Докато Ленин боледува, по инициатива на Държавното политическо управление (ГПУ) и с поддръжката на Сталин е предприета необикновена акция: 160 души, цветът на руската култура (писатели, професори, философи, поети, историци), са изгонени в чужбина. Сред тях са Н. А. Бердяев, Н. О. Лоски, Ф. А. Степун, Л. П. Карсавин, Ю. И. Айхенвалд, М. А. Осоргин и други. На 31 август 1922 г. „Правда“ публикува статия с многозначителното заглавие „Първо предупреждение“, в която се обосновава необходимостта от по-решителна борба с контрареволюционните елементи в областта на културата. Раждането и консолидирането на понятието социалистически реализъм се съпътства с борба, неразбиране, духовно объркване на много творчески работници. Поставяйки ударението върху прагматичните страни на това понятие, функционерите от „идеологическия фронт“ го превръщат в директива, вместо да помогнат на всеки художник да осъзнае с ума и сърцето си своето място в революционното преустройство на отечеството му.

Несъмнено, изгонването е сигнал. Вместо широкото и демократично въвличане на дейците на науката, литературата и изкуството в процеса на социалистическото строителство, вместо търпелива работа с тях, Сталин дава да се разбере, че има намерение да приложи диктаторските си методи и в областта на културата. Той никога не изпитва недостиг от готовност да използва властта и силата. Май че само с Горки не е посмял да си позволи снизходителния и понякога груб тон, с който често пъти е говорил с другите писатели. Почти по същото време, когато натрива носа на Д. Бедни за неговата критика „клевета“, генералният секретар по съвсем друг начин пише на Горки, който от чужбина в едно писмо до Сталин изразява съмнение в целесъобразността на излишната критика и самокритика по отношение на недостатъците ни. Сталин отговаря напълно убедително:

„Ние не можем без самокритика. Никак не можем, Алексей Максимович. Без нея са неизбежни застоят, загниването на апарата, засилването на бюрократизма… Разбира се, самокритиката дава материал на враговете. В това Вие сте напълно прав. Но тя обаче дава материал (и тласък) и за нашия вървеж напред…“ 269 269 Сталин, И. В. Соч. Т.12, с. 173, 177.

Както виждаме, Сталин може да изразява и доста зрели мнения по въпросите на демократизиране на обществения живот, включително и в областта на литературата. Но цялата работа е в това, че постепенно правилните изводи и оценки все повече се разминават със социалната и литературната практика.

Понякога помощниците докладват на „вожда“ за произведенията на руските емигранти. Когато му показват многотомния роман на белогвардейския генерал П. Краснов „От двуглавия орел към червеното знаме“, отпечатан в Берлин през 1922 г., Сталин не пожелава дори да го вземе в ръце и процежда: „Че кога е успял, мръсникът му?“

По различно време и не без негово участие е разрешено да се върнат в Съветския съюз А. Куприн, А. Толстой и някои други по-малко известни поети и писатели. Когато през 1933 г. му казват, че И. Бунин е първият русин, удостоен с Нобелова награда, той издумва: „Е, сега вече съвсем няма да поиска да се върне… И какво е говорил там, в своята реч?“

Като прочита кратичкото съобщение, „пресятото“, от традиционната реч на новия лауреат на банкета след церемонията по награждаването в Стокхолм, където големият руски писател казва, че „за художника главното е свободата на мисълта и съвестта“, Сталин млъква и се замисля. За него е необяснима: нима тук не биха дали на Бунин възможност да мисли, да твори в съгласие с интелектуалната си съвест? Нима той, Сталин, е против свободата на мисълта, ако тя служи на диктатурата на пролетариата? Наистина, не може да си спомни какво е излязло изпод перото на Бунин, но сигурно не дотам ясно и все пак не много погрешно си е помислил: „Нещо за тайната на смъртта и за божието царство е изврачувал тоя дворянски писател.“ И повече не се занимава с Бунин. Веднъж пред него слагат купчина чуждестранни списания, в едно от които — „Современные записки“ — е публикуван разказът на Бунин „Червеният генерал“, посветен на руската революция. Но Сталин няма време…