Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталин обича театъра и киното, но по свой начин, както помешчиците обичат своите крепостни театри. През 30-те и 40-те години често посещава Болшой театър и редовно гледа нощно време в Кремъл или във вилата си новите филми. При този затворен живот те, особено кинохрониките, са за него своеобразен прозорец към света. Обича по-малко живописта и не скрива, че не притежава нужния вкус към нея. Често обсъжда въпросите на художествената литература не само с членовете на Политбюро, повечето от които не са особено запалени ценители на изкуството, но и с майстори на словото — Горки, Демян Бедни, Фадеев и, разбира се, с Луначарски.

В речите му художествените образи присъстват неизмеримо по-рядко, отколкото у Ленин, Бухарин, Троцки и някои други партийни дейци. Те обикновено са му нужни само за подсилване на критичната насоченост на изказванията. Като един от редките примери за такова използване може да бъде посочено изказването на Сталин на обединеното заседание на Президиума на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ) и на Интернационалната контролна комисия (ИКК) през септември 1927 г. Отговаряйки на югославския комунист Вуйович, член на Изпълнителния комитет, Сталин подхвърля: „Критиката на Вуйович не заслужава отговор.“ И по-нататък продължава: „Спомних си една кратичка история с немския поет Хайне. Бил принуден веднъж да отговори на досаждащия му критик Ауфенберг по следния начин: «Писателя Ауфенберг аз не познавам; предполагам, че е някакъв като Дарленкур, когото също не познавам.»“

После Сталин добавя:

„Перифразирайки думите на Хайне, руските болшевики могат да кажат относно критическите упражнения на Вуйович: «болшевика Вуйович ние не познаваме, предполагаме, че е някакъв като Али Баба, когото също не познаваме.»“ 259 259 Сталин, И. В. Соч. Т.10, с.153-154.

Но, повтарям, класиката той използва много рядко, което отразява неговите ограничени познания за шедьоврите в световната и в родната литература.

В много публични изказвания Сталин не пропуска възможността да изрази отношението си към един или друг писател и към произведенията им. Изводите на генералния секретар са както винаги категорични и безапелационни. Например в писмото си до В. Бил-Белсцерковски Сталин недвусмислено осъжда диригента на Болшой театър Д. Голованов, че е против механичното обновяване на репертоара за сметка на класиката, и веднага характеризира „головановщината“ като „антисъветско явление“ 260 260 Сталин, И. В. Соч. Т.11, с.327-328. . През 30-те години една такава оценка може да коства главата на обвиняемия. Пак в това писмо Сталин оценява и „Бяг“ на Булгаков като антисъветско явление, но добавя една смекчаваща тирада със следното съдържание: „Впрочем аз не бих имал нищо против постановката на «Бяг», ако Булгаков беше прибавил към осемте си сънища още един или два, където би могъл да изобрази вътрешните социални пружини на гражданската война в СССР, та зрителят да е в състояние да разбере, че всичките тия по свой начин «честни» Серафимовци и всякаквите там «приват доценти» са се оказали изхвърлени от Русия не по каприз на болшевиките, а защото са живели на гърба на народа…“

Продължавайки „разбора“ на творчеството на Булгаков, Сталин пита реторично: „Защо толкова често поставят на сцената пиесите на Булгаков? Защото не им стигат сигурно техните годни за поставяне пиеси. Като нямат риба, за тях дори «Дните на Турбини» са риба.“

И дава следната оценка на пиесата: тая пиеса „не е чак пък толкова лоша, понеже носи повече полза, отколкото вреда. Не забравяйте, че основното впечатление, оставащо у зрителя от тази пиеса, е впечатление, благоприятно за болшевиките: щом дори такива хора като Турбини са принудени да сложат оръжие и да се подчинят на народната воля, признавайки делото си за окончателно загубено — значи болшевиките са непобедими“ 261 261 Пак там, с.328. .

Тези изрази още веднъж подчертават старата истина, че окончателната оценка на едно или друго произведение дава времето. Присъдата на велможата може да се окаже след години смешна, наивна и повърхностна, дори като се има предвид конкретният исторически момент. А колко често, боже мой, в нашата история някои се опитват да правят „окончателни“ оценки! Именно така прави и Сталин. Но в тази категоричност е целият той — не се съмнява, уверен е в себе си, презира интелектуалните размисли на художника.

Генералният секретар може да е твърд дори с тези, към които обикновено се отнася на пръв поглед с уважение, например с Демян Бедни, болшевик от 1912 г., станал бързо след революцията признат пролетарски поет. Многобройните му басни, закачливи куплети, пиеси, фейлетони, историйки и притчи в стихове имат неотслабващ успех сред широките маси. Актуалното и злободневното във всеки стих на народния поет поддържат непрекъснато популярността му. Но ето че в някои свои произведения („Дрипльо“, „Слизай от печката!“, „Без пощада“) Бедни критикува назадничавото и чуждите нам традиции, които се влекат като шлейф от миналото. В отдела за пропаганда към ЦК това е окачествено като антипатриотизъм. Извикват поета „на разговор“. С писмо до Сталин Д. Бедни се оплаква, че е викан в ЦК. Отговорът е незабавен и безжалостен.