Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

От поезия той изобщо малко се интересува, макар че в ранната си младост, както вече споменах, е написал трийсетина наивни стихотворения. Революционната борба не му оставя време да вникне в музиката и философията на стихотворния ритъм. Почти не му се налага да чете стихове. Е, наистина, веднъж, още в Царицин, за основа на шифъра вземат няколко Пушкинови стихотворения. И с негова помощ съобщават в Москва колко ешелона със зърно са изпратили, номерата на товарителницпте им и тъй нататък.

И за още един поет емигрант му докладват. За В. Ходасевич. Че е много талантлив, „може би дори повече и от Д. Бедни“… Прочитат му даже няколко реда за „пресъхването на творческия извор в чужбина“. Но тази отчайваща безизходица на В. Ходасевич, Вячеслав Иванов, И. Шмельов, А. Ремизов, М. Осоргин, П. Муратов и на други избягали в чужбина му е безинтересна. Той и тукашните поети почти не познава. Не му е до тях. Чува, че „кулашките поети“ И. Клюев, С. Кличков и П. Василев се свлекли надолу и тръгнали по пътя на хулиганството и контрареволюцията. Но Авербах или някой от агитацията и пропагандата при Централния комитет „здраво им е дръпнал юздите“…

Спомня си смътно, че на 30 декември 1925 г. в „Правда“ е публикуван некролог за смъртта на С. Есенин, този „народник в революцията“. Ето го и вестника:

„Едва ли някой друг от днешните поети е така четен и обичан като Есенин.“

„В лицето на Есенин руската литература загуби единствения си може би истински лирик.“

„Есенин не можа да приеме и да разбере докрай града… Той си остана романтичен певец на сламената Русия. И нещо символично има в неговата гибел: древен бог, обесил се на тръба от централното отопление. А то нали е постижение на културата.“ Сталин не може да разбере самоубийците. За него това е нещо като доброволно предаване в плен… Пък и освен това е чел някъде, че „Пегас трябва да бъде с юзда“.

Него повече го интересува отношението на писателите, поетите, драматурзите и режисьорите тук, в Москва, в Ленинград, в другите градове, към това, което става в страната. Изпитва противоречиви чувства от „Гола година“ на Б. Пилняк, „Конармия“ на И. Бабел; от съчиненията на А. Платонов, В. Кин, Артьом Весьолий, Ю. Тинянов, В. Хлебников… Отведнъж му стават ясни и близки на сърцето творбите на Д. Фурманов, К. Федин, А. Толстой, Л. Леонов… Оценява качествата на редица филми на режисьорите Д. Вертов и Л. Кулишов, С. Айзенщайн, Вс. Пудовкин, Ф. Ермлер. Чува, че добре се посрещат пиесите „Оливър Кромуел“ на А. Луначарски, „Любов Яровая“ на К. Треньов, „Брониран влак 14-69“ на Вс. Иванов, „Виринея“ на Л. Сейфулина. Жена му Н. Алилуева гледа тези спектакли заедно със сътрудници на Народния комисариат по въпросите на националностите в РСФСР. Добре е, че такива големи режисьори като Вл. Немирович-Данченко и К. Станиславски поставят съветски пиеси. Революцията на сцената укрепва революцията в живота. Макар че всички ние играем в нея ония роли, които ни е отредила съдбата.

Сталин по-слабо познава нещата в живописта и в музиката. С пренебрежение гледа на всички търсения на „индустриалната живопис“, на авангардистите, конструктивистите, футуристите и кубистите. А хората, които одобряват тия малко разбираеми за него (а той бил уверен, че и за другите) чудатости, той ги смята за „непривикнали“ към истинска работа.

Не престават горещите спорове сред художниците, майсторите на четката и длетото, поетите и писателите. Често споровете са не дали да поддържат, или да не поддържат революцията. Дискутира се за формите на изкуството, свободата на израза, „отправните точки“ на новото творчество. Като пъстра мозайка се мяркат по страниците на вестниците имената на нови и нови творчески съюзи и обединения. Сталин смята, че в този калейдоскоп трябва да се въведе ред. Наистина, време не му остава за това: води се борба ту с една, ту е друга опозиционна група. Но според него Луначарски допуска прекалено големи „волности“.

В партията трябва да има единство, нужен е съгласуван, приет от мнозинството курс. Много допринася в тая насока последният конгрес. Сталин все по-ясно разбира, че без индустриализация и колективизация партията може да не даде на народа всичко, което му е обещала. По времето на омразния цар, на помешчиците и буржоазията трудностите на борбата бяха оправдани. Но нали скоро ще станат вече десет години от деня на Октомврийското революционно въстание! Да, премахнахме експлоатацията. Дадохме на селянина земя. Работниците получиха достъп до управлението на заводите. Но защо има толкова много недоволни?! Защо нещата вървят по-бавно, отколкото ни се иска? Може би е права в нещо опозицията?