Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Всички говорят за бюрокрацията. Ето и днес вестник „Правда“ публикува доклада на Лебед „Мерки за подобряване на държавния апарат и относно борбата с бюрократизма“. Я го гледай как остро пише: „Какви са недостатъците в нашия държавен апарат? Главните от тях са раздути щатове и ниска квалификация на работниците, като последното трябва да се отнесе особено към низовия съветски апарат. Тромава структура, паралелизъм в работата, бюрократизъм и разтакаване, невинаги правилен подбор на специалистите, най-сетне лош, а понякога и съвсем липсващ контрол за изпълнението на задачите, давани от по-горните органи, и контрол за работата на самите учреждения.“ 270 270 Правда, 26 октября 1926. Ето за това и Маяковски пише…

У Сталин зрее мисълта (макар че той не знае засега как да я осъществи) да ускори разгромяването на тия дошли на всички до гуша опозиционни групи, като използва лозунга за ускоряване на социалистическите преобразования. Тъкмо тук ще е възможно по-силничко „да се притисне“ интелигенцията, по-здраво да се впрегне в общото дело за индустриализация и преустройване на селското стопанство. Тогава и по-малко мухи ще бръмчат в главите на тия художествени деятели… В класовото общество няма и не може да има неутрално, свободно изкуство. Нужно е, мислел си Сталин, да се привлекат някои известни стари майстори, та да се понаучат от тях нашите работническо-селски писатели. В културата антипролетарските елементи нямат работа…

Интелектуалното и душевно объркване на художествените творци все по-често се тълкува от Сталин като контрареволюционна ерес. Е, наистина, не толкова опасна като оная, която проповядва Троцки. А виж, борбата с него май че е достигнала кулминацията си…

Преди да преминем към анализа на последния етап от борбата му с Троцки, нека направим още едно резюмиращо пояснение. Току-що говорихме за интелигенцията и културата и за отношението на Сталин към тях, което се характеризира с пълното неуважение към свободата на творчеството, свободата на изказванията, свободата на разбиранията. Това не е случайно. Сталин признава само свободатана властта. Смята за естествен отказа от свободата на духа в името на силата, в името на могъществото. Може, без да се замисля, да пожертва личната свобода на милиони люде. През 30-те години проблемът за свободата за него вече не съществува. Свобода има само той (макар да е пленник на своята „система“). Дори формалният глава на държавата не може да има „отношение“ към свободата.

В началото на 20-те години Н. Бердяев отива при М. И. Калинин с молба да бъде пуснат от затвора писателят М. Осоргин, арестуван по „делото на комитета за подпомагане на гладуващите и болните“. Като изслушва прочутия руски философ идеалист (трудовете му са познати кажи-речи в целия цивилизован свят, но не и в родината му), Михаил Иванович заявява: „Ходатайството на Луначарски за освобождаването няма никакво значение; и аз да бях направил предложение, заверено с подписа ми — пак няма да има никакво значение. Друго е, ако другарят Сталин даде препоръка.“ И така, още тогава Калинин смята (и го казва!), че той, главата на държавата, в сравнение със Сталин „няма никакво значение“. А това означава тържество на антисвободата. Така започва тържеството на свободата на генералния секретар да упражнява властта както си иска.

В книгата си „Царството на духа и царството на кесаря“ Н. Бердяев пише, че „у кесаря има непреодолимата тенденция да иска за себе си не само кесаревото, но… и подчиняването на човека изцяло под своята власт. Това е главната трагедия в човешката история, трагедията на свободата и необходимостта… Държавата, склонна да служи на кесаря, не се интересува от човека, за нея той съществува само като статистическа единица.“ 271 271 Бердяев, Н. Царство духа и царство кесаря. Париж, Умка-пресс, 1951, с.67. Интелектуалното стъписване на интелигенцията, често изразено с протест, самоубийство, творческо мълчание, е резултат от отнемането на свободата. Кесар и свобода са две несъвместими понятия. Лениновата представа за социализма изключва идолопоклонството. А единовластието — обратно, предполага го и го изисква.

Сталин никога не разглежда свободата като философска категория. Мисли утилитарно, прагматично. Но от негово време сме свикнали да свързваме надеждите и копнежите на хората главно с бъдещето. Да, човек трябва да вижда перспективите, своите и на обществото. Но да се говори безспирно за прогрес, за съдбата на хората само в контекста на „добруването на идните поколения“ — това не е нищо друго освен илюзорна свобода. Хармонията, съвършенството, изобилието, разцветът, пренесени само в бъдещето, почти нищо не струват. Нужно е да се намери оптималното съотношение между сегашното, реалното и идното. Бъдещето има смисъл само ако се свързва с настоящето. Тъкмо за това говорят и пишат много от майсторите на художественото слово, които Сталин не може или не иска да разбере. След някоя и друга година както изкуството, така и литературата ще се занимават главно с възхваляването му, с прославата на „вожда“. От свободата ще остане само сянка. А възкресяването й ще бъде дълъг и труден процес. Както е у Байрон: