Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

„Вие се разфучахте изведнъж и почнахте да крещите, че загиваме…

Да не би ЦК да няма право да критикува Вашите грешки?

Да не би решенията на ЦК да не са задължителни за Вас?

Не намирате ли, че сте се заразили от оная неприятна болест, която се нарича възгордяване?“

След тези унищожителни въпроси Сталин резюмира, че критиката в произведенията на Д. Бедни представлява клеветаспрямо руския пролетариат, спрямо съветския народ, спрямо СССР. „В това е същината, а не във вайканиците на глътналия си езика от страх интелигент, бърборещ в уплахата си, че Демян уж искат да го «изолират», че Демян «нямало вече да го печатат» и тям подобни.“ 262 262 Сталин, И. В. Соч. Т.13, с. 23, 27.

Ето така решително и недвусмислено само няколко години по-рано, през юни 1925 г., Сталин сам редактира постановлението на Централния комитет за политиката в областта на художествената литература, където се казва, че е нужно да се изгони „тонът на литературната команда“, „всяко претенциозно, полуграмотно и самодоволно командаджийство“ 263 263 О партийной и советской печати, с.346-347. . Тези верни положения той забравя още в края на 30-те години. „Командните кадри“ в културата действат все по-активно. Интелектуалният кипеж, понякога суматоха, постепенно замира успоредно с поставянето му под строг надзор и в определени „отгоре“ рамки.

Та нали само три-четири години преди това Сталин моли да бъде предадена на Бедни благодарност за „верните партийни“ стихове, написани по адрес на Троцки. Те са поместени в „Правда“ на 7 октомври 1926 г. под заглавието „На всичко му идва краят“. Май че си струва да цитирам поне част от стихотворението, за да се усети по-пълно атмосферата, политическият колорит на онова сложно време:

Генералният секретар прочита с удоволствие стиховете и позвънява на Молотов и на някои други. Всички одобряват политическата сатира на Бедни. Сталин подчертава: „Нашите речи против Троцки ще прочетат по-малко хора в сравнение с ония, които ще прочетат тия стихове.“ В това той е напълно прав. Но щом поетът мъничко „се отклонява от тона“ и не преглъща „обидата“, Сталин става съвсем друг: студен, зъл, повеляващ, предписващ.

Като знаят колко много зависи от неговата оценка съдбата на едно или друго тяхно произведение, майсторите на художественото слово му пишат често с молба да си каже мнението. В повечето случаи резюмето му е снизходително, като непременно се посочват „слабостите“ на съчинението. Понякога той стига и до похвали. Например в писмото си до А. Безименски се произнася така: „Четох и «Изстрел», и «Ден от нашия живот». Нищо както «дребнобуржоазно», така и «антипартийно» няма в тия произведения. И едното, и другото, а особено «Изстрел», може да се смятат за образци на революционно пролетарско изкуство в днешното време.“ 264 264 Сталин, И. В. Соч. Т.12, с.200.

Хора, които са познавали отблизо Сталин, потвърждават, че той проверявал много внимателно какво е политическото кредо на най-големите писатели, поети, учени, дейци на културата. Сталин усеща, че част от художествената интелигенция не приема революцията. Пример за това не е само многобройната емиграция. Сепва го писмото на големия руски писател В. Короленко до Луначарски, публикувано чак след смъртта му в Париж, в което писателят изразява тревогата си, че насилието в следреволюциониа Русия ще спъне укрепването на социалистическото съзнание. 265 265 Короленко, В. Г. Письма к Луначарскому. Париж, 1922, с.61-62. Сталин смята писмото за фалшиво. Възмущава го и статията „Страхувам се“ на Е. Замятин, публикувана в едно от по-малките петроградски списания „Дом на изкуствата“. Писателят, който в началото на 30-те години ще стане невъзвращенец, невъздържано, но по същество правилно пише: „Истинска литература може да има само там, където я сътворяват не изпълнители и благонадеждни чиновници, а безумци, отшелници, еретици, мечтатели, бунтари и скептици. Страхувам се, че у нас няма да има истинска литература, докато не престанат да гледат на демоса руски като на дете, чиято невинност трябва да се опази. Страхувам се, че истинска литература у нас няма да има, докато не се излекуваме от обхваналия ни някакъв нов католицизъм, който не по-малко от стария се плаши от всяка еретична дума…“ 266 266 Дом искусств. Петроград, 1920, №1, с.65. По-късно той ще напише на Сталин, че не може, че се отказва да работи „зад решетките“. Свидетелство за светогледните настроения на някои писатели е и книгата на известния марксистки теоретик А. Богданов, който твърди, че истинското творчество е възможно само ако бъде отстранена принудата над хората, ако в обществения живот не бъдат допускани вярвания във фетиши, митове и щампи. 267 267 Богданов, А. А. О пролетарской культуре, М.-Л., 1925, с.12. Богданов явно подхвърля, че по отношение на художественото творчество диктатурата е недопустима. Това било вече прекалено. Сталин усеща, че такива като Богданов добре разбират: революционният мит, ако бъде повтарян безкрай, малко ще се отличава от постулатите на Библията. Та нали много от митовете, които Сталин ще изложи по-късно в краткия курс, ще бъдат приемани на вяра, без критично и рационално осмисляне. Нужно било „да се дръпнат юздите“ на такива „проницателни“ интелектуалци.