Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Скоро ще бъде провъзгласен тезисът за необходимостта от административно направляване на културните процеси. Твърде характерна в тая насока е например уводната статия в „Болшевик“, озаглавена „Командните кадри и културната революция“. В нея се приема като постулат твърдението, че проблемът „за възпитанието на културни командни кадри от строители на социализма“ е политически проблем. 256 256 Пак там, №9, с.6. Но щом „се повъзпитат културните командни кадри“, и започва разрушаването на църкви, разтурянето на самобитни творчески обединения, задушаването на творци с неповторима индивидуалност. Такава е участта на група „селски поети“, чийто изтъкнат представител е С. Есенин. Печална е тяхната съдба. Много жалко, но в оплюването им има пръст и очевидно неосвободилият се още от своите ранни радикални възгледи Бухарин. Свободата на творчеството все по-широко се програмира, с други думи, стеснява се. А изкуството, отчуждено от свободата и духовната същност на човека, става вече сурогат на културата.

Разбира се, съмнителен е резултатът, когато методите за идейно ръководство се подменят с метода на директивите. Има много области, където политиката диктува и ще диктува, но има и такива сфери, в които може само да взаимодейства. Съществуват и други, където „политическият скалпел“ е направо вреден, защото в процеса на използването му се постига резултат, противоположен на очаквания.

Сталин наблюдава внимателно процесите на литературния кипеж. Усеща, че предизвикалата огромни изменения в общественото съзнание революция неизбежно ще предизвика и повишен интерес към културните ценности изобщо и по-специално към художествената литература. Около средата на 20-те години грамотността на населението значително се повишава. Особено поразителни са промените в националните републики. Към 1925 г. в сравнение с 1922 г. броят на трудещите се, овладели четмо и писмо, в Грузия нараства 15 пъти, в Казахстан — 5 пъти, в Киргизия — 4 пъти. Аналогична е картината и в другите региони. Същински огнища на култура и ограмотяване стават работническите клубове в градовете и читалните в селата. В сравнение с 1913 г. три пъти нарастват тиражите на периодичните издания. Започва масово строителство на библиотеки. Създават се киностудии в Одеса, Ереван, Ташкент и Баку. Все повече се издава художествена литература.

Политбюро няколко пъти разглежда въпроса да се създадат най-добри условия за приобщаване на масите към художествената култура, да се засили идейното, болшевишкото влияние върху нея. През юни 1925 г. Политбюро одобрява резолюция „За политиката на партията в областта на художествената литература“. В постановлението се отбелязва необходимостта от грижливо отношение към старите културни дейци, приели революцията, и се подчертава, по предложение на Сталин, че е много важно да продължи борбата с тенденциите, прокарвани в „Смяна на пътепоказателите“, че „партията трябва с всички средства да изкоренява опитите за неумела и некомпетентна административна намеса в литературните въпроси“ 257 257 О партийной и советской печати. М., 1954, с.347. .

Както виждаме, в първите години след революцията Централният комитет на партията изпълнява Лениновия завет, че за истинския социализъм е нужна „именно култура. Тук нищо не може да се постигне с насилие или с натиск, с твърдост или с енергия, или с каквото и да е, ако ще да е и най-доброто човешко качество изобщо“ 258 258 Ленин, В. И. Събр.съч. Т.45, с.391. . Не са забравени думите на Ленин, че новата култура не може да бъде създадена на празно място. За съжаление, през 30-те години тези Ленинови идеи ще бъдат предадени на забрава.

Помощниците на Сталин му „докладват“ за новите книги, за статиите на пролетарските писатели. Естествено, той не може да прочете всичко. Но в библиотеката му (която по-късно е разтурена и в нея остават само книгите с негови бележки) са запазени томчета, книги от ония години с евтини подвързии и с бележки с червен, син и с обикновен черен молив. Между другото, повечето от резолюциите и бележките си пише с червен молив. Много от неговите съратници волно или неволно му подражават (по-специално Ворошилов). Ако се съди по написаното, по различните забележки, вмъкнати лично от него, има основания да се предполага, че се е запознал с „Чапаев“ и „Метеж“ на Д. Фурманов, „Железният поток“ на А. Серафимович, с повестите на Всеволод Иванов, с „Цимент“ на Ф. Гладков, с творчеството на М. Горки, когото генералният секретар обича, със стиховете на поетите А. Безименски, Демян Бедни, Сергей Есенин и с творби на други известни майстори на словото. Прави му впечатление и Андрей Платонов с неговата повест „От полза е“. Но както по всичко личи талантливият писател, който прониква в дълбоките пластове на човешкия дух, остава неразбран. „Безсънният сатаноид“ на писателските му търсения предизвиква у Сталин раздразнение, което той изповядва веднъж пред Фадеев. Почти не познава класическата западноевропейска литература и се отнася подозрително изобщо към Запада, към неговата „разложителна“ демокрация.