Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

По-голямата част от интелигенцията не приема социалистическата революция. Разбира се, не всички, които не я приемат, стават нейни врагове. Не. По всяка вероятност мнозина от интелектуалците напълно биха се задоволили с резултатите от Февруарската буржоазнодемократична революция с някакъв парламент и други атрибути, характерни за либералното многовластие. Стъписването, интелектуалното объркване на руската интелигенция продължава няколко години. После започват да се очертават диаметрално противоположни тенденции: пълното приемане на идеите на Октомври и пълното им отричане, продължителни двоумения и постепенни обрати. Твърде характерен в този смисъл е малкият сборник „Смяна на пътепоказателите“, излязъл през юли 1921 г. в Прага. Неговите автори, главно с кадетска ориентация, активни дейци в лагера на белите, призовават към капитулация. Клочников, Потехин, Бобришчев-Пушкин и Устрялов заявяват, че по „съдбовна ирония на историята“ болшевиките са станали „пазители на руското национално дело“. Тук му е мястото да отбележа, че в изказванията си през 20-те години Сталин многократно споменава Устрялов и „смяната на пътепоказателите“ като символ на разложението във вражеския лагер. Авторите на сборника не скриват, че смятат болшевизма за утопия, но разбират, че с тях, руските бегълци, „ще си урежда и вече си урежда сметките историята“. Носталгичните мотиви, оцветени със славянофилски багри, означават нещо много по-важно: поврат на част от интелигенцията в подкрепа на социалистическа Русия. Това неизяснено влечение към родината заглушава класовите инстинкти, кара ги, макар и с болка, да се примирят с новите реалности в Русия.

Но по-голямата част от интелигенцията не приема болшевизма. През 1922 г. списание „Политработник“ помества статията „Бежанска Русия“, в която се казва: „Великата октомврийска революция има своя «Кобленц» 251 251 Немски град, в който се събира френската феодално-монархическа емиграция по време на Великата френска революция. През 1794 г. френските републикански войски превземат града и слагат край на „Кобленцката емиграция“ — Б.пр. … Известни са «патриотичните» подвизи и начинът на живот и мислене на тази бежанска Русия. В нея няма дори и сянка от оная печална красота на дълбоката есен, отпечатък от която може да се долови у представителите на загиващото феодално общество в Кобленц по време на Великата френска революция. Тук царят мухълът, мръсотията на немарата, еснафските разправии, интригантството на дребно и на едро, подмазвачеството, наричани гръмливо «правене на политика»…“ 252 252 Политработник, 1922, №3, с.38-39.

Изразител на крайното несъгласие с Октомври става Гипиус. В „Сива книжка“ и „Черен бележник“ тя напълно отрича идеите на революцията, която по нейно мнение е погребала руската култура:

Гипиус оприличава революцията с „рижава уличница с празен поглед, поливаща студени камъни“. Характеризирайки своята и на мъжа си (Мережковски) политическа позиция, с гордост заявява: „Май че само ние пазим белотата на емигрантските ризи.“ Родината си те виждат като „царство на антихриста“.

Дори Троцки, който проявява твърде голяма търпимост спрямо всички тези „щуротии“ и смята за неизбежно интелектуалното объркване на интелигенцията, отправя злобна критика по повод на „хленченето“ на Гипиус. „Изкуството й, в което преобладаваше проповядването на някакво мистично и еротично християнство — пише Троцки, — веднага се трансформираше, щом подкованият ботуш на червеноармееца настъпеше тънкото бомбе на пантофката й. Тя веднага почваше да надава вик, в който можеше да се открие гласът на вещица, обладана от идеята за свещената неприкосновеност на собствеността.“ 253 253 Троцкий, Л. Д. Литература и революция. М.-Л., 1924, с.26.

Спектърът на естетическите интереси на Сталин е неизмеримо по-тесен от ерудицията на Троцки и декадентските, иконоборческите традиции и тенденции малко го вълнуват. Едва ли е познавал добре творчеството на Гипиус, Балмонт, Бели, Лоски, Шмельов и на много други интелектуалци, оставили така или иначе следи в историята на родната култура. Умът му, емпиричен и лишен от емоционално богатство, оглежда целия храм на културата от крайно прагматични позиции: „помага“, „не помага“, „пречи“, „вреди“. Художествените критерии, ако изобщо е имал такива, не играят решаваща роля. С пълна сила Сталин ще провъзгласи своето кредо по отношение на литературата и изкуството след две десетилетия в ползващото се с печална известност постановление за списанията „Звезда“ и „Ленинград“. За него литературата и изкуството винаги остават затворени в примитивния двуполюсен модел „наши“ и „чужди“.