Томас Пинчън - Гравитационна дъга

Свистящ писък раздира небето. Случвало се и преди, но това сега не може да бъде сравнено с нищо. Много е късно. Евакуацията все още продължава, но всичко е само театър. Във вагоните е тъмно. Изобщо никаква светлинка наоколо. Над него трегери от времето на първото желязно легло на кралицата и стъкло някъде високо горе, което ще пропуска дневната светлина. Ала е нощ. Обхваща го панически ужас от предстоящото рухване на стъклото, това ще бъде спектакъл: сгромолясването на един кристален дворец. Но разрушението ще настъпи в непрогледна тъма, без никакъв проблясък на светлина, само чудовищен невидим трясък.

Той седи, без нито една цигара сред кадифения мрак на двуетажния вагон и долавя съприкосновението и триенето на близък и далечен метал, изпусканите кълба пара, вибрациите на шасито, тревожно очакване, неспокойствие, всички наоколо притиснати един в друг, немощни, изоставени от Бога души, всички те окаяни, изнервени: пияници, стари ветерани все още зашеметени от тътена на отдавна излезли от употреба оръдия, джебчии в елегантни костюми, несретници, уморени жени с повече деца, отколкото би могъл да има който и да е, скупчени между подлежащите на спасение останали вещи. Едва най-близките лица се виждат и то само като полупосребрени образи във визьор, оцветени в зелено физиономии на важни личности, припомнени зад бронирани стъкла на профучаващи през града коли…

Раздвижват се. Излизат в развърнат строй от централната гара, от търговската част и поемат към по-старите и по-занемарени райони. Това ли е пътят, извеждащ от града? Лицата са обърнати към прозорците, ала никой не смее да попита, не и на глас. Вали дъжд. Не, това не е освобождаване от, а заплитане във все по-стегнат възел. Навлизат в проходи под арки, тайни входове от плесенясал бетон, които само наподобяват врати към подлези… над главите им отделни подпорки от окадено дърво са били размествани с течение на времето, и миризмите, породени в много далечното минало от въглища, полъх на нафтови зими, на недели без никакво движение на влакове, на коралоподобна и загадъчно жизнена растителност край слепите завои и отделните разклонения, остатъчна кисела смрад на отсъстващи локомотиви и вагони и зрееща ръжда, се разгръща в тези изпразвани от съдържание дни, бляскава и всепроникваща, особено на разсъмване, съпроводена от индигови сенки запечатали преминаването й, в опит да бъдат сведени събитията до Абсолютната Нула… и все по-очевидна бедност колкото по-дълбоко навлизат… полуразрушени тайни градове на нищетата, поселища, чиито названия той изобщо не е чувал… порутени стени, все по-малобройни покриви и шансове за светлина. Пътят, вместо да премине в широка магистрала, става още по-тесен, по-разнебитен, с все по-остри и по-остри завои, докато изведнъж — прекалено скоро и неочаквано — стигат до крайната арка: спирачките захапват и пружинират страховито. Това е неподлежаща на обжалване присъда.

Керванът спира. Краят на линията. На всички евакуирани е наредено да излязат. Те се движат бавно, но без съпротива. Разпоредителите са неразговорливи и с оловно сиви кокарди. Това е някакъв огромен, много стар и тъмен хотел, железен придатък към довелите ги дотук релси и жп стрелки… От богато орнаментираните чугунени корнизи висят боядисани в тъмнозелено осветителни глобуси, невключвани от векове… тълпата върви безропотно, без шепот или покашляне, по коридори прави и функционални като складови проходи… кадифени черни повърхности ограничават движението: миризмата на старо дърво, на далечни секции пустеели през цялото това време, но отворени наново сега, за да поемат наплива на хора, вонята на стара мазилка погълнала всичките измрели плъхове и само призраците им, застинали неподвижно като скални рисунки, са трайно запечатани и ясно очертани в стените… евакуираните биват приемани на партиди от асансьор, открито от всички страни подвижно дървено скеле, издигано от насмолени стари въжета и чугунени скрипци, чиито спици са отлети във формата на S. На всеки боядисан в кафяво етаж слизат и се отдалечават пътници… към хиляди от тези смълчани и тъмни стаи…