Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной

За да ме награди за намесата, мадмоазел Марсел ми натика един бонбон в устата, а след това изкряка към отеца:

— Ако искате, господин Понс, аз мога да стресна колебливите.

— С какво?

— По дяволите! Ако не приемат бежанци, им спирам лекарствата! Да пукнат с отворена уста!

— Не, госпожице Марсел, хората трябва сами да поемат риска. Все пак ги грози затвор за съучастничество…

Мадмоазел Марсел се извъртя към мен.

— Ще ти хареса ли да станеш пансионер в училището на отец Понс?

Знаех, че е безполезно да отговарям, та не помръднах и я оставих да продължи.

— Вземете го с вас в „Жълтата вила“, господин Понс, макар това да е първото място, където ще претърсят за скрити деца. Но, по дяволите, с документите, които му изфабрикувах…

— Как ще го храня? Вече не мога да искам от властите нито един купон за продоволствия. Децата в „Жълтата вила“ са недохранени, знаете добре това.

— Ами, няма проблем! Бургмистърът ще дойде тази вечер за инжекцията си. Аз ще се погрижа.

През нощта, след като смъкна желязната рулетка на аптеката с такъв грохот сякаш бе взривила танк, мадмоазел Марсел дойде при мен в мазето.

— Жозеф, може би ще имам нужда от теб. Хайде да се качиш горе и да постоиш в шкафа с палтата без да шукваш, а?

И тъй като не отговорих, тя се нервира.

— Зададох ти въпрос! По дяволите, тъп ли си или какво?

— Да, добре.

Когато се звънна, аз се пъхнах сред висящите дрехи, просмукани с нафталин, а мадмоазел Марсел въведе бургмистъра в задната стаичка. Тя му помогна да съблече габардиненото си палто и го пъхна под носа ми.

— Все по-трудно ми става да си осигурявам инсулин, господин ван дер Мерш.

— О, времената са тежки…

— Всъщност, другата седмица няма да мога да ви бия инжекцията. Недоимък! Няма как! Край!

— Боже… ами тогава… диабетът ми…

— Няма начин, господин бургмистър. Освен ако…

Освен ако какво, госпожице Марсел? Кажете. На всичко съм готов.

— Освен ако ми дадете купони. Мога да ги разменя срещу вашето лекарство.

Бургмистърът отговори с паника в гласа.

— Невъзможно… надзирават ме… през последните седмици населението на селото твърде много се увеличи… и вие добре знаете защо… не мога да искам повече, без да привлека вниманието на Гестапо върху нас… това… това ще ни излезе през носа… на всички нас!

— Вземете това памуче и натиснете силно. Още!

Докато тормозеше бургмистъра, тя се приближи до мен и бързо и тихо ми подхвърли между вратите:

— Вземи ключовете от палтото му, желязната връзка, не покритата с кожа.

Стори ми се, че не съм чул добре. Дали тя отгатна това? И добави през зъби:

— И се размърдай, по дяволите!

Тя се върна да довърши превръзката на бургмистъра, а аз пипнешком му отмъкнах връзката с ключовете.

След като посетителят й си тръгна, тя ме освободи от шкафа, изпрати ме в мазето, а след това се стопи в нощта.

Много рано на другата сутрин отец Понс дойде да ни предупреди:

— Бойна тревога, госпожице Марсел, откраднали са купоните от кметството!

Тя потри ръце.

— Така ли? Че как са могли?

— Крадците са разбили кепенците и са счупили един прозорец.

— Виж ти! Бургмистърът си е потрошил кметството, така ли?

— Какво искате да кажете? Че той е откраднал…

— Не, аз бях. С неговите ключове. Но когато сутринта ги оставих в кутията му, бях сигурна, че той ще си спретне грабеж, за да не го заподозрат. Тъй че, господин Понс, вземете листите с купоните. Тази купчинка е за вас.

Макар да бе намусена и неспособна да се усмихва, погледът на мадмоазел Марсел блестеше с радостен пламък.

Тя ме побутна по раменете.

— Хайде! Сега тръгваш с отеца!

Докато ми приготвят багажа и съберат фалшивите ми документи, а аз повторя на глас историята на фалшивия си живот, пристигнах в училището по обедно за учениците време.

„Жълтата вила“ бе полегнала като огромна, свита на кълбо котка на билото на хълма. Каменните лапи на външните стълби водеха до муцуната — някога боядисано в розово антре, в което изтърбушени канапета подозрително се плезеха. На първия етаж два големи остъклени прозореца във формата на овални клепачи се мъдреха на сградата и отвисоко се вглеждаха в онова, което се случваше на двора, между решетката и чинарите. На покрива две мансардни тераси, настръхнали от ковано желязо, наподобяваха уши, а вдясно пристройката на трапезарията се заобляше като опашка.

От „жълтото“ вилата бе запазила единствено названието си. Цял век мръсотия, дъждове, немара и топки, хвърляни от децата по мазилката бяха разнебитили, а след това и набраздили козината й, която сега биеше на убито кафяво.