Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной

Стените затрептяха и тези тръпки се превърнаха в музика — органът бе засвирил. Високите тонове погъделичкаха ушите ми. От ниските ми потреперваше дупето. Мелодията се разстла плътна и щедра.

В миг разбрах всичко: Господ бе тук. Навсякъде около нас. Навсякъде над нас. Потрепващият въздух — това бе той, изпълненият с песнопение въздух, въздухът, бухнал под сводовете, въздухът, свил се на кълбо под купола. Той беше онзи въздух, който се къпеше в цветовете на витражите, въздухът, който проблясваше, въздухът, който блещукаше, въздухът, който ухаеше на миро, на пчелен восък и на сладката сърцевина на лилиумите.

Сърцето ми бе пълно, сърцето ми бе силно. Вдишвах Бог с пълни гърди, до ръба на припадъка.

Литургията продължаваше. Нищо не разбирах и наблюдавах церемонията очарован и ленив. Щом се опитах да схвана думите, онова, за което ставаше дума, надхвърляше интелектуалните ми способности. Господ уж беше единствен, пък станаха двама — Баща и син, а понякога и трима — Баща, Син и Светия дух. Кой беше Светият дух? Някой братовчед ли? И изведнъж — пълна паника: свещеникът на Шамле бе прибавил и една жена, Дева Мария. Оплетен в това внезапно роене на боговете, зарязах броилката и се нахвърлих на песните, защото обичах да си пускам гласа.

Щом свещеникът спомена, че ще раздава кръгли бисквити, аз спонтанно щях да се наредя на опашката, но другарите ме задържаха.

— Ти нямаш право. Прекалено си малък. Още не е минало първото ти причастие.

Макар и разочарован, въздъхнах с облекчение, те не ме бяха спрели под предлог, че съм евреин, значи отвън не личеше.

Щом се върнахме в „Жълтата вила“, изтичах при Руди, за да споделя своето въодушевление. Тъй като никога не бях ходил на театрално представление или на музикален концерт, свързвах католическото богослужение с насладата от спектакъла. Руди ме изслуша благосклонно, а след това поклати глава.

— А все още не си видял най-доброто…

— Кое?

Той се качи да вземе нещо от шкафчето си и ми направи знак да го последвам в парка. Чак под кестена и далеч от любопитните, ние седнахме на земята по турски и той протегна предмета към мен.

От един требник от козя кожа, която галеше пръстите ми с нереалната си мекота, измежду страниците му, чиито позлатен ръб ми напомняха позлатата по олтара, между копринените разделители, които напомняха зеления филон на свещеника, той извади набожни картинки. Те възпроизвеждаха една и съща жена, макар чертите, прическата и цвета на косите и на очите й да бяха различни. По какво се познаваше, че е една и съща ли? По озареното чело, по светлия поглед, по невероятната й бледнина, която по страните й розовееше, по простотата на дългите й надиплени роби, в които стоеше с достойнство, блестяща и царствена.

— Коя е тя?

— Дева Мария. Майката на Исус. Жената на Господ.

Нямаше съмнение: тя наистина носеше божествена същност. От нея сякаш излизаха лъчи. Даже май беше заразително и дори картонът не приличаше на картон, а беше като направен от целувки, с онази блестяща белота на разбитите на сняг белтъци, а в релеф имаше разни изящни мотиви, които се прибавяха към нежно синьото и въздушно розовото, цветове по-прозирни от тези на погъделичканите от зората облаци.

— Мислиш ли, че е злато?

— Разбира се.

Галех и галех с пръст безценната качулка, която обикаляше това спокойно лице. Докосвах златото. Милвах онова на главата на Мария. А Божията майка ме търпеше.

Без предупреждение, сълзите изпълниха очите ми и аз се свлякох на земята. Плачехме тихо, притиснали картичките за причастието до сърцата си. Мислехме си всеки за своята майка. Къде ли беше сега? Дали сега изпитваше покоя на Мария? Дали сега на лицето й беше онази обич, която хиляди пъти сме виждали да се свежда над нас и която откривахме в тези картинки, или пък скръб, мъка и отчаяние?

Затананиках си майчината люлчина песен и загледах небето през клонака. Руди присъедини своя дрезгав дъх към моя, две октави по-ниско. И тъй ни откри отец Понс — две деца, които си припяваха приспивна песен на идиш, като ронеха сълзи над наивните изображения на Дева Мария.

Щом усети неговото присъствие, Руди избяга. Той беше на шестнайсет и повече от мен се страхуваше да не изглежда смешен. Отец Понс приседна до мен.

— Много ли си нещастен тук?

— Не, отче.

Преглътнах сълзите си и се опитах да му доставя удоволствие.

— Много ми хареса литургията. И съм доволен, че тази седмица ще имам вероучение.

— Толкова по-добре — рече колебливо той.