Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной

Не успявах да заспя и дори сам си пречех и по време на тези мигове на борба собствената ми компания не ми харесваше особено. Даже по-зле: отвращаваше ме. Откровено бях мръсна дрипа, въшка, нещо по-незначително и от кравешко лайно. Тормозех се и сам се гълчах, и си обещавах ужасни наказания: „Ако продължаваш така, ще трябва да дадеш най-хубавото си топче, червения ахат, на момчето, което мразиш най-силно. Аха, на Фердинан!“ И въпреки заплахите, пак се поддавах… Колкото и да внимавах, сутрин се събуждах с дупе, залепено за топло, мокро петно, което миришеше тежко на окосено сено, което в началото ми харесваше на допир и на мирис и в което дори блажено се търкалях, докато се върнеше ужасното съзнание, че отново съм се напишкал в леглото! Срамът беше още по-голям, защото години вече се бях опазвал чист. В „Жълтата вила“ се върнах назад, и аз не знам защо. Няколко нощи поред, може би защото преди заспиване, положил глава на възглавницата, си мислех за героизма на отец Понс, успях да контролирам пикочния си мехур.

Един неделен следобед Руди се приближи с конспиративен вид.

— Имам ключ…

— Ключ от какво?

— От параклиса, разбира се.

Щяхме да се уверим в дейността на нашия герой.

Няколко мига по-късно, останали без дъх, но въодушевени, влязохме в параклиса.

Той беше празен.

Нито скамейки, нито молитвеници, нито олтар. Нищо. Варосани стени. Прашен под. Сухи и изкорубени паяжини. Нищо. Уморена, безинтересна сграда.

Не смеехме да се погледнем и всеки се боеше да не срещне в другия потвърждение за своето собствено разочарование.

— Да се качим в камбанарията. Ако има радиопредавател, сигурно е горе.

Полетяхме по витата стълба. Горе ни очакваха само няколко курешки от гълъб.

— Не, не е възможно!

Руди тропна с крак. Хипотезата му се разпадаше. Отецът ни се изплъзваше. Не успявахме да прозрем неговата тайна.

Беше още по-тежко за мен, защото вече не успявах да убедя себе си, че той е герой.

— Да се връщаме.

Докато прекосявахме гората, вълнувани от въпроса, какво ли прави отецът всяка нощ без светлина сред тези празни стени, не разменихме нито дума. Решението ми бе взето: нямаше да чакам нито ден още, за да разбера, още повече, че можеше пак да започна да мокря дюшека.

Нощта. Преходната смърт. Безмълвието на птичките.

В девет и половина застанах на пост до стълбите на „Жълтата вила“, облечен по-плътно от предния път, с шал около врата и със сабо, увито в откраднато от работилницата кече, за да не вдигам шум.

Сянката се спусна по стълбището и потъна в парка, където мракът бе изтрил всички форми.

Щом влезе в параклиса, аз изскочих на полянката и избарабаних по вратата тайния код.

Вратата се открехна и без да чакам реакция, се мушнах вътре.

— Ама…

Отецът не бе имал време да ме разпознае, видял бе да се прокрадва само една по-дребна от обикновено сянка.

По навик той затвори вратата след мен. Озовахме се заклещени в мрака, без да можем да различим нито чертите, нито дори очертанията на другия.

— Кой си ти? — извика отецът.

Онемял от смелостта си, не успях да отговоря.

— Кой си ти? — повтори отецът, този път заплашително.

Щеше ми се да избягам. Лицето на отец Понс се открои иззад пламъка на клечка кибрит, сгърчено, изкривено и плашещо.

Отстъпих назад. Пламъчето приближи.

— Какво? Ти ли си, Жозеф?

— Да.

— Как посмя да излезеш от „вилата“?

— Искам да знам какво правите тук.

В едно дълго изречение, без да поемам дъх, му изложих съмненията си, преследването, въпросите и празната църква.

— Връщай се веднага в спалнята.

— Не.

— Ще ми се подчиняваш.

— Не. Ако не ми кажете какво правите, ще се разкрещя и съучастникът ви ще разбере, че не сте успял да се прикриете.

— Това е шантаж, Жозеф.

В този момент на вратата отекнаха удари. Млъкнах. Отецът отвори, промуши глава навън и след кратка размяна на думи прибра раницата.

Когато нелегалният доставчик си тръгна, отсякох:

— Видяхте, че си премълчах. Аз съм с вас, не срещу вас.

Един облак откри луната и синкава светлина нахлу в помещението, като направи лицата ни сиви като маджун. Изведнъж отецът ми се видя много издължен, много мършав, като въпросителна, начертана на стената с въглен, почти като карикатурата на злия евреин, която нацистите слагаха по стените в нашия квартал, с плашещо шавливи очи. Той се усмихна.

— Е, какво пък, хайде ела!

Хвана ме за ръка и ме отведе в лявата галерия на църквата, където отмести един вкоравен от мръсотия килим.