Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной

— Какво ви е, отче?

— Наближава периодът на първите причастия, Жозеф. Тревожа се. Невъзможно е пансионерите евреи, които са на възраст, да се причестят, да го направят заедно с християните. Нито по отношение на тях, нито по отношение на моята религия. Какво да правя?

Не се колебах и секунда.

— Питайте мадмоазел Марсел.

— Защо казваш това?

— Ако има някой, който ще се хвърли телом и духом да попречи на причастието, това е Подяволите, нали?

Той се засмя на предложението ми.

На другия ден получих правото да отида с него в аптеката на Шамле.

— Какъв е сладур — изгъргори мадмоазел Марсел като ме видя. — На, дръж!

И ми подхвърли меден бонбон.

Докато зъбите ми се бореха с лакомството, отец Понс й изложи проблема.

— По дяволите, няма проблем, господин Понс, ще дам едно рамо. Колко са?

— Дванайсет.

— Само кажете, че са болни. И хоп — дванайсетима настанени в медицинския пункт.

Отецът помисли.

— Ще се забележи отсъствието им. То ще насочи вниманието към тях.

— Не и ако кажем, че има епидемия…

— Дори така. Хората ще се зачудят.

— Тогава трябва да добавим едно-две момчета извън всяко съмнение. Примерно, сина на бургмистъра. Даже нещо повече — синът на семейство Броняр, ония идиоти, които сложиха снимката на Хитлер на витрината на млекарницата си.

— Разбира се, но как се разболяват четиринайсет момчета ей така…

— Хехехе, това е моя работа.

Какво направи Подяволите? Под претекст, че идва на посещение, тя прегледа в медицинския пункт групата от кандидати за първо причастие. Два дни по-късно, със стомаси, разкъсвани от диария, синовете на бургмистъра и на семейство Броняр легнаха, останаха в яслата и не можаха да влязат в час. Подяволите описа симптомите на отеца, който пък накара еврейчетата, на които им предстоеше причастие, да ги изиграят.

Причастието бе предвидено за следващия ден и предписаха на дванайсетте мними болни три дни на легло.

Церемонията се проведе в църквата в Шамле с тържествена служба, по време на която органът хъркаше повече от обичайното. Много завиждах на другарите си в бели одежди, че присъстват на такова зрелище. Дълбоко в себе си си обещах някой ден да бъда на тяхното място. Колкото и да ме учеше на Тора отец Понс, нищо не можеше да ме развълнува колкото католическите ритуали с позлатата, разкоша, музиката и онзи огромен и ефирен Бог, който доброжелателно стоеше на тавана.

Щом се върнахме в „Жълтата вила“, за да споделим бедняшката трапеза, която ни се видя истинско пиршество, толкова прегладнели бяхме, се изненадах да видя мадмоазел Марсел по средата на преддверието. Щом отецът я видя, веднага изчезна с нея в кабинета си.

Вечерта научих от него с каква катастрофа се бяхме разминали на косъм.

По време на причастието Гестапо се изсипало в пансиона. Явно нацистите са разсъждавали по същия начин като отец Понс — отсъствието от церемонията на децата, които бяха на възраст да се причестят, ги издаваше.

За щастие мадмоазел Марсел стояла на стража пред медицинския пункт. Когато след празните спални нацистите се изкатерили до последния етаж, тя започнала да кашля и да се храчи „гадно“, според нейните думи. Ако човек знае какъв е ефектът, който много грозната Подяволите правеше в естественото си състояние, може да потръпне като си помисли какво можеше да се случи, ако започнеше да преиграва. Тя не се противопоставила на искането им и им отворила вратата на медицинския пункт, като ги предупредила, че децата са ужасно заразни. При тези думи прибавила една неовладяна кихавица, от която лицата на нацистите били опръскани със слюнка.

Гестаповците изтрили притеснено лицата си, врътнали се на пета и излезли от пансиона. След като черните коли си тръгнали, мадмоазел Марсел два часа се кискала на леглото на медицинския пункт, което според приятелите ми отначало било доста ужасяващо, а след това се превърнало в същинска епидемия.

Макар и да не го показваше, усещах, че отец Понс е все по-тревожен.

— Боя се от лична проверка, Жозеф. Какво мога да направя ако нацистите ви накарат да се съблечете, за да видят кой е обрязан?

Кимнах с глава с гримаса, която да му покаже, че споделям объркването му. Всъщност не разбрах за какво ми говори. Обрязани ли? Когато попитах Руди, той започна да хихика гърлено, както правеше, когато говореше за хубавата Дора, сякаш удряше торба с орехи в гърдите си.

— Майтапиш се! Не знаеш какво е обрязване? Поне знаеш ли, че и ти си такъв?