Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной

Един следобед, когато беше в домашен арест, докато му подавах през прозореца парче откраднат хляб, го запитах защо дори и наказан, си остава кротък, непоклатим и отказва да учи. Той се разкопча:

— В семейството ми сме седмина — двама родители и пет деца. Всички са интелектуалци, с изключение на мен. Баща адвокат, майка прочута концертираща пианистка, свиреща с най-добрите оркестри, сестрите и братята ми — дипломирани още на двайсет. Големи мозъци… всичките ги арестуваха! Отведоха ги с камион! Не вярваха, че може да им се случи и не се скриха. Толкова умни и уважавани хора. Онова, което спаси мен е, че не бях нито на училище, нито вкъщи. Мотаех се по улиците. Спасих се, защото се разхождах… Тъй че ученето…

— Мислиш, че е грешка, дето си уча уроците, така ли?

— Не, за теб не, Жозеф. Ти имаш възможности и все още животът е пред теб.

— Руди, ти нямаш и шестнайсет…

— Да, прекалено е късно…

Нямаше нужда да ми казва нищо повече, за да разбера, че изпитва ярост към техните. Дори да бяха изчезнали, дори и да не ни отговаряха, родителите ни играеха непрекъсната роля в живота ни в „Жълтата вила“. Аз се сърдех на моите! Сърдех им се, че съм евреин, че са ме създали евреин, че са ни изложили на опасност. Двама калпазани! Баща ми ли? Неудачник. Майка ми ли? Жертва. Жертва на това, че се е омъжила за баща ми, жертва за това, че не бе преценила дълбоката си слабост, че беше само нежна, предана жена. Презирах майка си, но й прощавах, защото не можех да не я обичам. За сметка на това ме изпълваше солидна омраза срещу баща ми. Беше ме принудил да стана негов син, а не се бе показал способен да ми осигури прилична съдба. Защо не бях син на отец Понс?

Един ноемврийски следобед през 1943 година с Руди се бяхме покатерили на един клон на стария дъб, който се извисяваше над ширналото се поле и се опитвахме да намерим в кората му бърлогите, където зимуват катеричките. Краката ни докосваха високия зид, който ограждаше парка, и ако поискахме, можехме да избягаме, да скочим на пътеката, която се виеше покрай оградата и да избягаме. Но къде да отидем? Нищо не можеше да се сравнява със сигурността на „Жълтата вила“. Ограничавахме приключенията си до двора. Докато Руди се катереше още нагоре, аз стоях на най-долното разклонение, и оттам ми се стори, че видях баща си.

Един трактор слизаше по пътя. Щеше да мине близо до нас. Караше го мъж. Макар и без брада и облечен като селянин, той приличаше на баща ми достатъчно много, за да го разпозная. Всъщност го познах.

Останах като парализиран. Не исках тази среща. „Само да не ме види!“ Задържах дъха си. Тракторът изхърка под дървото и продължи пътя си към долината. „Уф, не ме видя!“ А беше само на десетина метра и можех да го извикам или да го настигна.

С пресъхнала уста и затаен дъх изчаках возилото да стане мъничко и шумът от него да спре да се чува. Когато се убедих, че е изчезнал, се върнах към живота: издишах, примигнах и се отърсих. Руди надуши моето притеснение.

— Какво ти става?

— Мисля, че видях познат на трактора.

— Кого?

— Баща ми.

— Скъпи ми Жозеф, това не може да бъде!

Разтърсих глава, за да я освободя от тези глупави мисли.

— Разбира се, че не може да бъде…

Тъй като исках Руди да ме ожали, направих физиономия на разочаровано дете. В действителност бях очарован, че избегнах баща си. Всъщност, дали беше той? Руди сигурно беше прав. Да живеем на няколко километра един от друг, пък да не го знаем, така ли? Същата вечер вече бях уверен, че съм сънувал. И изтрих тази сцена от паметта си.

Няколко години по-късно разбрах, че този ден наистина се бях разминал с баща си. С онзи, когото отхвърлях и който исках да е далеч, да го няма или да е мъртъв… Това съзнателно презрение, тази чудовищна реакция, колкото и да я оправдавам с крехкостта и паниката, която изпитвах по онова време, остава нещото, от което ще продължа да изпитвам срам, непокътнат, горещ, парещ, до последния си дъх.

Когато се виждахме в тайната синагога, отец Понс ми предаваше новини за войната.

— Откакто германските войски тъпчат в Русия, а американците се включиха в битката, мисля, че Хитлер ще изгуби. Но на каква цена? Тук нацистите са все по-нервни, дебнат хората от съпротивата по-настървено от обикновено с яростта на отчаянието. Много се страхувам за нас, Жозеф, много ме е страх.

Той усещаше заплаха във въздуха, както кучето надушва вълк.

— Хайде, отче, всичко ще бъде наред. Да поработим.

С отец Понс, както и с Руди, се държах покровителствено. Толкова ги обичах, че за да приспя тревогите им, демонстрирах непоклатим и успокоителен оптимизъм.