Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной

Русият офицер влезе, децата се вцепениха, гласовете замлъкнаха, а отец Понс стана по-бял от плочките. Всичко застина, с изключение на струите вода, които безсъзнателно и весело продължиха да се изливат върху нас.

Офицерът ни огледа. Някои по инстинкт закриха членовете си, жест на нормален свян, дошъл прекалено късно и така се превърна в признание.

Водата шуртеше. Мълчанието избиваше на едри капки.

Офицерът бе разкрил нашата самоличност. Едно бързо движение на зениците разкри, че разсъждава. Отец Понс направи крачка напред и рече с неуверен глас:

— Нещо търсите ли?

Офицерът изложи положението на френски. От сутринта неговото подразделение преследвало един член на Съпротивата, който в бягството си се прехвърлил през оградата на парка, тъй че той търсел дали пък не се е скрил сред нас.

— Виждате, че вашият беглец не е тук — каза отец Понс.

— Да, наистина, виждам — рече бавно офицерът.

Отново настъпи безмълвие, пълно със страхове и заплахи. Усетих, че животът ми е дотук. След няколко секунди щяхме да излезем в колона, голи и унизени, и да се качим в камион, който щеше да ни закара кой знае къде.

Отвън изкънтяха стъпки. Шум на ботуши. Налчета, чаткащи по плочите. Гърлени викове.

Офицерът в сивозелена униформа се завтече към вратата и я открехна:

— Не е тук. Търсете другаде. Schnell 3 3 Бързо (нем.) — Бел.пр. !

Вратата вече се затваряше и войниците се отдалечаваха. Офицерът погледна отец Понс, чиито устни трепереха. Някои заплакаха. На мен зъбите ми тракаха.

Отначало помислих, че офицерът посяга към револвера на колана си. Всъщност той вадеше портфейла си.

— Вземете — каза той, като протягаше една банкнота — да купите бонбони на децата.

Тъй като окаменелият отец Понс не реагира, офицерът насила му натика петте франка в ръката, усмихна ни се и намигна, тракна с токове и излезе.

Колко ли време продължи мълчанието след излизането му? Колко ли минути ни трябваха, за да осъзнаем, че сме спасени? Едни продължаваха да плачат, защото ужасът не ги пускаше, други стояха като неми и препарирани, някои пък въртяха очи, които питаха: „Ти вярваш ли на това, а, вярваш ли?“

Изведнъж отец Понс се свлече на земята с восъчно лице и побелели устни. Коленичил на мокрия цимент, той се поклащаше напред-назад и редеше объркани думи. Втурнах се към него и го притиснах до мокрото си тяло с покровителски жест, както бих сторил и с Руди. Тогава чух думите, които повтаряше:

— Благодаря ти, Господи. Благодаря ти, Господи. Заради дечицата ми, благодаря ти.

После се обърна към мен, едва сега откри, че съм там, и без задръжки избухна в плач в ръцете ми.

Някои вълнения са толкова силни, че добри или лоши, направо ни прекършват. Облекчението на отеца толкова ни разтърси, че няколко минути по-късно дванайсет голи като червеи еврейчета и един свещеник в расо се бутаха един в друг, мокреха се, и на ръба на нервната криза, едновременно се смееха и плачеха.

Радост обсипа следващите дни. Отецът непрекъснато се усмихваше. И ми сподели, че в това развитие на нещата е открил нов товар доверие.

— Наистина ли мислите, че Господ ни спаси, отче?

Възползвах се от уроците по иврит, за да задавам въпросите, които ме тормозеха. Отецът ме изгледа благо.

— Честно казано, не, мой малки Жозеф. Господ не се бърка в тези неща. След реакцията на германския офицер се чувствам добре, защото възвърнах доверието си в човека.

— Аз пък си мисля, че е заради вас. Господ ви гледа с добро око.

— Не говори глупости.

— Не смятате ли, че ако се покажем набожни, добри евреи или добри християни, нищо лошо не може да ни се случи?

— И откъде измъкна толкова глупава идея?

— От вероучението. Отец Бонифас…

— Стоп! Опасно тълкувание! Хората правят зло един другиму и Господ не се бърка в това. Той е създал хората свободни. Т.е. ние страдаме и се смеем независимо от качествата и недостатъците си. Каква ужасна роля искаш да припишеш на Господ? Можеш ли дори за секунда да си представиш, че онзи, който успява да убегне от нацистите, е обичан от Господ, а другият, когото хванат, е възненавидян? Господ не се бърка в нашите дела.

— Искате да кажете, че каквото и да става, на Господ му е все тая?

— Искам да кажа, че каквото и да става, Господ си е свършил работата. Сега е наш ред. Сами отговаряме за себе си.

Започна втора учебна година. Ние с Руди си ставахме все по-близки. Тъй като бяхме различни във всичко — възраст, ръст, грижи и поведение, всяко от различията ни не само не ни разделяше, ами ни показваше колко се обичаме. Помагах му да изяснява обърканите си мисли, а той ме пазеше от сбивания със своята осанка и най-вече с репутацията си на лош ученик. „Нищо не може да се изстиска от него — повтаряха учителите. — По-дебела глава не сме срещали.“ Пълната невъзприемчивост на Руди по отношение на ученето, ни се струваше възхитителна. От нас учителите все успяваха „да изстискат нещо“, което показваше нашата слаба природа, проядена, подозрително отворена към компромиси. А от Руди не получаваха нищо. Като съвършен, чист, непоклатим и тотален двойкаджия, той им опълчваше пълна съпротива. Превръщаше се в герой от онази, другата война, между ученици и учители. А наказанията толкова често се стоварваха върху него, че чорлавата му дивашка глава придобиваше и нов ореол — венеца на мъченик.