Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной

— Изяснете ми разликата между евреин и християнин, отче.

— Евреите и християните вярват в един и същи Бог, онзи, който е продиктувал на Мойсей Законите. Но евреите не признават Исус за пророкувания Месия, Божия пратеник, когото очакват, те виждат в него просто още един мъдър евреин. Ставаш християнин, когато приемеш, че Исус е Божият син, че Бог е въплътен в него, че е умрял и е възкръснал.

— Т.е. за християните нещата вече са се случили, а за евреите предстоят?

— Така е, Жозеф. Християните си спомнят, а евреите още се надяват.

— Тъй че християнинът е евреин, който е престанал да чака?

— Да. А евреинът е християнин отпреди Христа.

Забавно ми беше да се вземам за „християнин отпреди Христа“. Между католическото вероучение и тайното изучаване на Тора, свещената история много повече обсебваше въображението ми от детските приказки, които заемах от библиотеката: тя беше по-осезаема, по-интимна, по-конкретна. В крайна сметка ставаше въпрос за моите предци, Мойсей, Авраам, Давид, Йоан-Кръстител или Исус! Във вените ми несъмнено течеше кръвта на някой от тях. Пък и техният живот не беше скучен, също като моят: бяха се борили, крещели, плакали, пели, всеки миг бяха рискували да изгубят себе си. Онова, което не смеех да доверя на отец Понс, беше, че го бях включил в тази история. Не успявах да си представя Пилат Понтийски, римския прокуратор, който си бе измил ръцете, с други черти освен с неговите: струваше ми се нормално отец Понс да присъства в Евангелието, съвсем близо до Исус, между евреите и бъдещите християни, безпристрастен посредник и честен човек, който не умее да избира.

Усещах, че отец Понс е объркан от всичкото това учене, на което се бе посветил заради мен. Както мнозина католици, преди той не бе познавал особено добре Стария Завет и бе очарован да го открие, както и някои от тълкуванията на равините.

— Жозеф, има дни, в които се чудя дали не е по-добре да съм евреин — ми казваше той с блестящи от вълнение очи.

— Не, отче, останете си християнин, не си давате сметка какъв късмет имате.

— Еврейската религия набляга на уважението, а християнската на любовта. Питам се дали уважението не е по-основополагащо от любовта? А също и по-постижимо… Мисля, че е възхитително, но нереално да обичам врага си, както проповядва Исус, и да си подавам и другата буза. Най-вече в този момент. Ти би ли подал и другата си буза на Хитлер?

— Никога!

— Нито пък аз! Вярно е, че не съм достоен за Исус. Целият ми живот няма да стигне, за да му подражавам… Само че може ли любовта да бъде задължение? Може ли човек да заповядва на сърцето си? Не мисля. Според великите равини уважението е по-висше от любовта. То е постоянен дълг. Това ми се струва възможно. Мога да уважавам онези, които не обичам или са ми безразлични. Но да ги обичам? Всъщност, има ли нужда чак толкова да ги обичам, ако ги уважавам? Любовта е трудно нещо. Човек не може нито да я предизвика, нито да я контролира, нито да я принуди да продължи дълго. Докато уважението…

Той почеса плешивия си череп.

— Чудя се дали ние, християните, не сме просто сантиментални евреи…

Тъй си вървеше животът ми, в ритъма на учението, възвишените разсъждения върху Библията, страха от нацистите, нападенията на хората от съпротивата, все по-многобройни и смели, игрите с другарите ми и разходките с Руди. Бомбардировките не щадяха Шамле, но английските летци избягваха „Жълтата вила“, може би защото беше далеч от гарата и най-вече, защото отец Понс бе взел мерки и бе издигнал знамето на Червения кръст върху гръмоотвода. Парадоксално, но обичах въздушната тревога: никога не слизах в скривалището с другарите си, а с Руди гледахме зрелището от покрива. Самолетите на „Роял Еър Форс“ летяха толкова ниско, че можехме да видим пилотите и да им отправим приятелски поздрав.

Във време на война най-лошата опасност е навикът. И най-вече привикването към опасността.

Тъй като в Шамле десетки хора се опълчваха на нацистите в пълна тайна, която с времето започнаха да подценяват, вестта за дебаркирането в Нормандия ни струваше скъпо.

Когато се разбра, че многобройните и добре въоръжени американски войски са стъпили на континента, новината ни опияни. Макар да трябваше да си мълчим, усмивката цъфтеше по лицата ни. Отец Понс пък се движеше над земята като Исус по водата, а радостта озаряваше челото му.

Тази неделя треперехме от желание да идем на литургия и нямахме търпение да споделим тази почти победа с хората от селото поне с погледи. Всички ученици се наредиха в колона на двора петнайсет минути преди уговорения час.