Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной

По пътя наконтени селяни ни смигаха. Една дама ми подаде шоколад. Друга сложи портокал в ръката ми. Трета пък пъхна в джоба ми парче сладкиш.

— Защо все на Жозеф? — издудна един съученик.

— Нормално! Той е най-хубав! — извика Руди отдалеч.

Идваше ми добре — стомахът ми непрекъснато стържеше, още повече, че израствах доста бързо.

Дебнех кога ще минем пред аптеката, защото не се съмнявах, че мадмоазел Марсел, която заедно с отец Понс бе спасила и закриляла толкова деца, направо ще сияе. А може би от щастие щеше да ми подхвърли няколко лукчета.

Обаче желязната рулетка скриваше витрината.

Групата ни пристигна на селския площад по-рано и деца и селяни внезапно спряха пред църквата.

От широко отворените врати излиташе бойна музика, свирена на органа, който хъхреше с пълна сила. Стъписан, разпознах мелодията: „Брабансон“ 4 4 Националният химн на Белгия с нидерландска и френска версия. — Бел.ред. .

Тълпата се вцепени. Да се свири „Брабансон“, нашият национален химн, под носа на нацистите, това бе върховна обида. Все едно да им кажеш: „Хайде, чупката, изгубихте, вече сте на геврека дупката!“

Кой се бе осмелил?

Първите, които разбраха, прошепнаха на другите: Подяволите. Мадмоазел Марсел с ръце на клавиатурата и крака на педалите за първи път в живота си бе влязла в църква, за да покаже на нацистите, че ще изгубят войната.

Обхванати от еуфория и възторг, стояхме около църквата, сякаш присъствахме на някакъв блестящ и опасен цирков номер. Подяволите свиреше страхотно, много по-добре от анемичния органист по време на служба. Под пръстите й червено-златистият инструмент звучеше като езически фанфари с бляскави медни и мъжествени ударни. Звуците ни заливаха мощно, земята тътнеше, а стъклата на магазините трепереха.

Изведнъж — скърцане на гуми. Една черна кола спря пред черквата и от нея изскочиха четирима здравеняци.

Полицаите от Гестапо хванаха мадмоазел Марсел, която спря да свири, но започна да ги обижда:

— Спукана ви е работата! Край! Правете ме, каквото си искате, нещата няма да се променят! Нещастници! Парцали! Баби!

Нацистите я хвърлиха без да я жалят в колата, която потегли.

Отец Понс, по-блед от когато и да било, се прекръсти. Юмруците ми се бяха сгърчили и исках да изтичам след колата, да я настигна и да пребия тия мръсници. Улових го за ръката, която бе ледена.

— Тя никога няма да каже нищо, отче. Сигурен съм, че няма да каже.

— Знам, Жозеф, знам. Подяволите е най-смелата от нас. Но какво ли ще й сторят?

Нямахме време да получим отговор. Същата вечер в единайсет нацистите нахлуха в „Жълтата вила“.

Мадмоазел Марсел, макар и измъчвана, не бе казала нито дума. Само че нацистите, при обиск в дома й, бяха намерили негативите от снимките, които красяха фалшивите ни документи.

Бяхме разкрити. Нямаше нужда даже да си сваляме панталоните. Нацистите трябваше само да отворят паспортите ни, за да открият измамниците.

За двайсет минути всички еврейчета бяха събрани в едната спалня.

Нацистите ликуваха. А ние бяхме смазани от ужас. Бях толкова притеснен, че не можех да мисля. Дори не си давах сметка, че се подчинявам послушно.

— До стената с вдигнати ръце. Бързо!

Руди се плъзна до мен, но това не ме успокои, очите му бяха изхвръкнали от страх.

Отец Понс се хвърли в битката:

— Господа, скандализиран съм, не знаех нищо за тяхната самоличност! Не съм допускал, че тези деца може да са еврейчета. Доведоха ми ги като арийци, чисти арийци. Бях измамен, подиграли са се с мен и са злоупотребили с моята доверчивост!

Изведнъж шефът на Гестапо грубо го попита:

— Кой ви доведе тези деца?

Отец Понс се поколеба. Изтекоха десет бавни секунди.

— Не мога да ви лъжа: тези тук ми ги доведе мадмоазел Марсел, аптекарката.

— Това не ви ли учуди?

— Тя непрекъснато ми поверяваше сирачета. От петнайсет години насам. Много преди войната. Тя е добър човек. Беше свързана с група доброволци, които се занимаваха с деца с нещастно детство.

— А кой плащаше пансиона им?

Отецът стана смъртно блед.

— Всеки месец пристигаха пликове на името на децата. Можете да проверите в счетоводството.

— Откъде идваха тези пликове?

— От доброжелатели… От кого да идват? Записано е в книжата ни. Можете да проверите.

Нацистите му повярваха. Шефът им пускаше лиги само при мисълта да докопа списъците. Внезапно отец Понс атакува без да се огъне.

— Къде ги водите?

— В Малин.

— А след това?