Лизелоте Велскопф-Хенрих - Харка — синът на вожда

Нощта беше тиха и безветрена. Наоколо не потрепваше ни листо, ни борова клонка. Кората на дърветата по откритата на североизток страна на планинския склон беше още влажна, почти мокра; довеяннят сняг се беше разтопил от първите лъчи на пролетното слънце. Откъм реката, която лъкатушеше край Черните хълмове, се издигаха мъгли. Те трептяха под мъховете и скалите, пълзяха между храстите, забулваха дърветата и правеха още по-непрогледни тъмносиния нощен здрач на луната и сенките, хвърляни от шумаците на дърветата, които закриваха блясъка на звездите.

Високо горе на хълма едно индианско момче се беше сгушило до голямо коренище. То стоеше съвсем неподвижно и дивечът го усещаше само по миризмата. Един пор се отби от пътя си, защото надуши човека, но совата прелетя безгрижно край изсъхналия дънер, чиято сянка се сливаше със сянката на момчето. Досами него, но без да го досегнат, сноп лунни лъчи хвърляха своята светлина чак до земята, осветявайки леко носещите се мъгли и една ивица земя, широка около разкрач. Това светло петно менеше формата си от преминаващите над него мъгли и беше за окото единственото неспокойно нещо в смълчаната и спокойна нощ. Момчето беше насочило поглед към светлото петно. Сред мрака и самотата на планинската гора всяко друго момче на негово място би потърсило утеха в лунния зрак. Ала Твърдокаменния Харка Нощното око, син на племето дакота, нямаше от какво да се страхува сред дърветата, скалите и животните в нощта. Той носеше ножа със себе си и можеше за миг да се изкачи по някое дърво и това му беше достатъчна защита. Мислите му бяха насочени към нещо съвсем друго.

Сред бледото и несигурно светлинно петно на земята Харка беше разпознал следа от човешка стъпка. Следата беше прясна. Тук, на два часа разстояние от техния бивак над реката, в това нямаше нищо необикновено. Ала следата беше от много голяма стъпка и необикновена и по други признаци. Харка Нощното око не вярваше на собствените си очи. Не го ли лъжеха движението на светлинното петно и мъглите? Той непрекъснато се мъчеше да прецени големината на крака, който беше стъпил тук. Под ръководството на баща му и на по-големите другари от игрите погледът му години наред се беше учил и изострял да преценява всяка следа.

Такова широко стъпало, такава тежка стъпка, за каквато можеше да се съди по тази следа тук, нямаше никой член на индианското ловджийско племе, към което принадлежеше Твърдокаменното Нощно око. Дори ако момчето предположеше, че непознатият, който беше оставил следата, се е плъзнал с левия крак по покрития с борови иглички гладък склон и след това с цялата си тежест е потърсил опора върху десния си крак, за да не падне — дори и тогава тази стъпка беше твърде тежка за един индианец. Очертанията и отпечатъците не съвпадаха и по друго със следите от стъпки, които Харка Нощното око познаваше. Петата се беше отпечатала по-дълбоко от пръстите и имаше ръбести очертания.

Харка цял потрепера. Подобни следи от стъпки големите военачалници и умни мъже приписваха в своите разкази на враговете, на крадците на дивеч и земи, на Дългите ножове, каквито малкото индианско момче още никога не беше виждало.

Харка реши да остане неподвижен на мястото си, докато дойде баща му. Баща му го беше изпратил посред нощ от селото да отиде в гората. Момчето не знаеше защо и за какво, знаеше само, че беше заради нещо много важно, и предусещаше, че баща му, бойният вожд на ловджийското племе, искаше да го посвети в една голяма тайна. Решено беше вече — утре бивакът щеше да се вдигне, щеше да напусне гористите планини, за да търси в по-южните прерии нови ловни райони. През нощта, преди да се отправят на път, бойният вожд на племето искаше да открие на сина си една тайна на отколешното им гористо родно място.

Предусещането на тайната и непознатата следа, от чиито очертания сякаш дебнеха враждебност и опасност, изопваха нервите и чувствата на единадесетгодишното момче. Баща му не е могъл да знае за тази следа, когато го изпрати да отиде горе в планината.

Нещо изшумоля в короните на дърветата, Харка наостри слух. Помисли си, че навярно две диви котки се гонят наблизо; те тичаха на всички посоки. Можеше и да са рисове. Зверовете фучаха. Вече бяха съвсем наблизо. Изсъхналото дърво, до корена на което се беше свил Харка, изведнаж се разтърси; единият звяр беше скочил в клонака му.