Синът брезата - Орокска приказка (Орокска приказка)

Да си ленив и завистлив е цяло нещастие…

Живеел в едно село старец. Той имал син на име Уленда. Всички харесвали Уленда: той бил и речовит, и широкоплещ, и силен, и хубав — не момък, а чудо! Само че Уленда не обичал да работи, нищо не искал да върши.

Отиде ли в тайгата на лов — щом види мъх, изтяга се да спи. Бащата насмете Уленда да лови риба — а синът сяда на брега, гледа водата и тъй прекарва целия ден без работа. Прати го баща му да наглежда елените — а Уленда седне на някое пънче, вдигне глава нагоре, брои облаците по небето и всичките елени се разбягват.

И дотам стигнало, че на стари години бащата трябвало да храни и себе си, и сина си.

Обидно станало на стареца. Всички синове хранят бащите си, уважават ги, само Уленда — ленивецът не работи.

Старецът отишъл при съдията и го помолил:

— Помогни ми! Не мога повече да храня възрастен син. Нямам сили. Какво ще става, кажи! Какво да правя?

Съдията дълго мислил: сто лули тютюн изпушил, додето намисли. Сетне рекъл:

— Ленив син е по-лошо от камък на шия. С влажна тетива не можеш пусна стрела. Трябва да се смени тетивата. Друг син ти трябва.

Заохкал старецът:

— Остарях вече. Откъде да взема син?

Съдията му рекъл:

— Иди утре в тайгата. Там ще видиш една желязна бреза, която расте между два бряста. Отсечи тази бреза. На нея расте твоят по-млад син, в малка люлка се люлее. Отгледай го — той ще ти бъде помощник!

И старецът отишъл в тайгата. Вървял, що вървял и видял — наистина между два бряста имало желязна бреза.

Старецът захванал да сече брезата. Веднъж ударил, дваж ударил… Строшил секирата, а на брезата нямало дори нарез. Ама че бреза! Уморил се старецът, легнал да си почине и заспал.

Видял сън: уж към него се приближила мечка и му рекла: „Надясно в долинката текат две речици — в едната водата е бяла, а в другата водата е червена. Нагреби червена вода и напръскай брезата!“ Старецът се събудил. Вдигнал се. Тръгнал да дири тези реки. Додето се провирал през буренаците, всичките си дрехи изподрал: и халата, и наметката, че и ботушите.

Спуснал се в долинката — наистина там течели две речици.

Нагребал старецът червена вода. Поел назад.

Добрал се до брезичката и напръскал дървото с червена вода. Но нямало с какво да сече. Секирата — строшена.

Старецът захванал да пили брезичката с нож. Направил само един нарез — и брезичката се олюляла, паднала на земята.

Гледа старецът: на мястото, където дънерът се раздвоявал — люлчица. В люлчицата лежи дете. Момче, не по-голямо от костена иглица. Лицето му широчко като луна; очите му черни, блестят като две мънистенца. Старецът си рекъл:

— Дълго ще има да чакам, додето този син, отреден за мене, порасне и почне да ме храни.

А брезовото момче му отвърнало:

— Като тръгваш по пътя, не брой крачките си, тате!

Старецът преметнал през рамо люлката на сина, натоварил я на гръб и поел към дома си. Вървял, що вървял… Но какво е това? Люлката от крачка на крачка ставала все по-тежка. Додето старецът стигне до селото, плещите го заболели. Старецът пуснал люлката на земята — нямал сили да я носи! Гледа — люлката пораснала голяма-преголяма. И брезовото момче много порасло. Излязло от люлката, поклонило се на стареца и му рекло:

— Благодаря ти, тате, дето ме изправи на крака!

Поели заедно.

Старецът нарекъл по-малкия си син Калдука.

Заживели те: старецът, Уленда и Калдука.

Додето старецът се огледа, Калдука пораснал, стигнал Уленда. Работел за трима. И силен бил, и сръчен. А стадото му станало два пъти по-голямо.

Уленда си останал все такъв, какъвто си бил. Калкото повече лежал, толкова по-ленив ставал. Лежал Уленда на одъра, а мързелът му все растял…

Старецът държал орли. Единият с червен клюн, а другият — с черен. Всяка есен скубел опашките на орлите. Досега старецът давал на Уленда опашката на червения орел. А щом малкият му син Калдука се заловил за работа, старецът му дал опашката на червения орел и рекъл:

— Калдука ме храни — значи той е по-големият.

Уленда помълчал. Понесъл обидата, но в него се затаила злоба към по-малкия брат. Захванал да мисли как да отмъсти на брезовото момче, как да му стори зло. А мързела си забравил. Злобата му излязла по-силна от мързела.

Почнал Уленда да отмъква плячката от Калдуковите клопки, да отмъква рибата от Калдуковите мрежи.

Калдука отишъл при съдията:

— Намери крадеца, мъдрецо!

Съдията наклал огън. На този огън захванал да пече котка. Котката закрещяла и се изкривила. Съдията рекъл: