Лизелоте Велскопф-Хенрих: Харка — синът на вожда

Вторият го последва; едва отекнало, едно яростно фучене замря в приглушено гърго-рене. Дивите зверове се бяха вкопчили един в друг и се хапеха. Индианското момче, извило с почти неуловимо движение глава нагоре, наблюдаваше. Правилно беше предположило — бяха рисове. Един сух клон се отчупи. Двата звяра се строполиха, без да се изпускат един друг, преобърнаха се презглава по стръмния склон и чак тогава се отделиха. Единият побягна напред, вторият го последва след кратко двоумене. Малкият индианец долови дращенето на ноктите им, когато зверовете се покатериха недалеч от него на друго дърво. Още веднъж се чу фучене, после шумът заглъхна в клоните и в нощната гора настъпи предишната тишина.

Харка отново насочи вниманието си към светлинното петно, което луната хвърляше върху горската пръст. И се сепна. Борещите се рисове бяха заличили напълно следата от стъпката, когато се бяха отърколили на земята.

Той не ще може да я покаже на баща си.

Тъй като нямаше смисъл вече да гледа неотстъпно към мястото на следата, сега Харка мислеше само за идването на баща си и за неговото неизвестно намерение. Уговореният час настъпи. Вождът Матотаупа трябваше да дойде скоро.

Харка се ослуша. Той имаше много остър слух, но баща му въпреки това успя да го изненада. Светлинното петно на земята се закри изведнаж от едрата, смътно различаваща се фигура на вожда. Момчето се изправи и бащата сложи ръка върху рамото му. За миг двамата стояха мълчаливо един до друг. Харка чакаше да разбере ще каже ли нещо баща му. Тъй като бащата мълчеше, той самият каза съвсем тихо:

— Тук имаше прясна следа от човешки крак. Два риса я заличиха. Не беше следа от индианец.

Мина доста време, докато вождът отговори:

— Ще внимаваме. Ела.

Той тръгна нагоре по пътя и синът му Харка го последва внимателно, ловко, с твърди и широки крачки като бащините.

Склонът стана стръмен и краката стъпваха само върху скали, в които се бяха впили дървесни корени, и върху мъхове. Трудно беше да се върви тук, но човек можеше да се придвижи безшумно. От небето звездите заничаха през клонаците на дърветата; месецът беше отминал напред. Харка следваше баща си, без да изостава, но сега сърцето му биеше силно и тялото му се покри с пот. Вождът се катереше все по-бързо, сякаш се страхуваше да не пропусне нещо.

Най-после той се спря, без момчето да може да разбере причината за това. Двамата индианци бяха заобиколили една отвесна скала, която стърчеше петнадесетина метра над шумаците на дърветата. Сега те стояха на горната страна на тази отвесна стена и момчето последва примера на баща си, който легна по корем и издаде внимателно главата си над ръба на скалата, погледна надолу. Беше се появил лек ветрец; върховете на дърветата ниско долу на склона се огъваха и издигаха като вълни на тъмно море.

С рязко движение вождът хвана ръката на сина си, сякаш искаше да го задържи или да насочи вниманието му към нещо, и от това движение Харка разбра, че не беше сънувал, а че баща му беше забелязал онова, което Харка Нощното око видя: на едно място на отвесната скала се беше плъзнала сянка, все още напълно неразгадаема за момчето.

Върху скалата беше легнал онзи неопределен светлик, който скритата сега за окото от скалите и клонаците луна и звездите хвърляха в нощта. В тази неясна светлина, различима само за ловджийско око, по средата на скалата бързо се беше придвижила сянка, която веднага отново изчезна. Харка наблюдаваше внимателно мястото. Там скалата имаше издатина и точно до нея силно се дръпваше назад, като че ли издатината имаше голяма дупка. Може би това наистина беше така, може би на това място имаше вход за някоя от многобройните пещери в покритата с гъсти гори планина. Мястото, където ловджийското племе дакота, към което принадлежаха Харка и баща му, беше разпънало преди няколко седмици своя бивак, не беше много отдалечено оттук, на около два часа, както вече споменахме, долу край реката. Твърдокаменния Харка Нощното око беше обхождал нашир и надлъж местността наоколо като водач на Ордата на младите кучета. Точно тази отвесна скала обаче, пред която се намираше сега с баща си, той всякога беше избягвал, тъй като в бивака шушукаха нещо за някаква магия, която действувала тук. Може би неразгадаемата бегла сянка имаше нещо общо с това. Харка погледна баща си, който изцяло беше насочил вниманието си към мястото, където скалата се издаваше остро напред. Сянката беше паднала така, като че ли зад тази издатина се беше придвижило бързо нещо, което двамата индианци не можеха да видят. Харка не мислеше само за магията, той мислеше и за следата от човешката стъпка.

Читать дальше