Лизелоте Велскопф-Хенрих: Харка — синът на вожда

Вождът Матотаупа се изправи на колене, развърза ласото, което носеше със себе си, и го прехвърли през едно дълбоко вкоренено дърво на отвесната скала. После, като хвана здраво висящите краища на ласото, той започна да се спуска внимателно по скалата надолу; стараеше се да се държи винаги така, че да не може да бъде улучен от някого, скрил се може би зад издатината на скалата, без непознатият сам да се открие пред погледа на индианеца. Вождът беше облечен в кожени индиански панталони с гамаши и с широк набедреник; краката му бяха обути в меки мокасини от дивечова кожа Косите му бяха сплетени на плитки, които падаха върху раменете му. На кожена връв, прехвърлена през врата му, висеше кожената кания, от която стърчеше ножът му. Друго оръжие Четирите мечки не носеше със себе си, дори и бойната тояга не си беше взел.

Вождът заобиколи издатината на скалата, за което му беше стигнала половината дължина на ласото. После изчезна от очите на момчето зад издатината. Цели две минути Харка остана сам, без да чува или вижда баща си. Най-после ръката на вожда се подаде иззад ска лата и едно леко махване даде на момчето да разбере, че трябва да последва баща си.

Харка също стигна много бързо до мястото, където стоеше приведен баща му. Двамата индианци се намираха пред входа на една пещера. Дупката в скалата изглеждаше по-черна от нощта. Вождът направи няколко стъпки навътре в пещерата, опипвайки непрекъснато внимателно с крак, защото подът на пещерата беше полегат. Харка го следваше по същия начин. Когато бащата седна, седна и той. Стените на пещерата бяха влажни, въздухът задушен. Съвсем отдалеч, от дълбочината на скалата, до ухото долиташе нежен, почти напевен звук. Момчето се ослуша, като несъзнателно се примъкна съвсем близо до баща си. Възможната опасност да бъдат нападнати от човек за момента не съществуваше тъй като сега двамата индианци също бяха защитени от тъмнината на пещерата и не представляваха вече под блясъка на луната добра цел за прикрит враг. Трябваше само да бъдат нащрек, тогава не можеха лесно да ги изненадат. Харка имаше пълно доверие в бойния опит на баща си.

Когато се убеди, че наблизо нищо не помръдва, вождът пое навътре в пещерата. От тавана капеше вода Странни скални образувания, които висяха от тавана, и други, които като че израстваха от пода, подобно на малки пирамиди, им препречваха на няколко места пътя, затова те се придвижваха съвсем бавно. Звукът във вътрешността на скалата се усили, превърна се в бучене.

Харка не мислеше за нищо. Беше насочил изцяло вниманието си към пътя и към баща си. Двамата навлязоха вече много навътре в скалата. Бученето се усили извънредно много. Мощно кънтене изпълни пещерата и заглуши всичко друго.

В този миг се случи нещо, което Харка с мигновена бързина възприе като някаква шеметна ужасна игра. То започна с някакъв вик, един-единствен ужасяващ, прокънтял от тъмнината звук, който отново се върна заедно с ехото и се блъсна в стените. После едната ръка на бащата, търсейки опора, сграби Харка и момчето усети, като че го повлякоха в някаква незнайна дълбочина. То потрепера от ужас и обви ръце около един зъбер на скалата, същия, за който още се държеше бащата с другата си ръка. Зъберът се отчупи. Над Харка прелетяха пръски вода.

Но в същия миг бащата навярно беше намерил по-добра опора, защото успя да издърпа момчето на здрава скална основа. Отнякъде долетя още един вик, после около двамата индианци не остана нищо друго освен мрак и кънтящото бучене.

Харка се помъчи да умири запъхтения си дъх. Когато отново можеше да мисли, той се попита дали баща му беше извикал. Не, не можеше да е бил баща му. Наистина в кънтящата пещера и при това силно бучене човешкият глас сигурно би звучал по-различно от обикновено. Ала вторият вик беше долетял отдалеко, докато бащата стоеше непосредствено до Харка.

Няколко искри просветнаха в тъмнината. От неспирното бучене Харка не беше чул чаткането на огнивото. Сега под светлината на искрата той разпозна ръката на баща си и водата, която го беше оплискала. Из един от страничните стръмни ръкави на пещерния вход вдясно се спускаше огромна струя вода от някакъв подземен извор, прекосяваше входа и после се хвърляше стремглаво като водопад в незнайните дълбочини на планината.

Искрите угаснаха.

Бащата се изправи, хвана ръката на Харка и го поведе внимателно обратно към пещерния вход. След няколко метра той вече можеше да пусне ръката на момчето, вече нямаше опасност за него да стъпи накриво или да се подхлъзне. Харка следваше баща си и мълчаливо, както бяха дошли, двамата отново стигнаха мястото, където посред стръмната отвесна скала се откриваше входът на пещерата. Бученето и кънтенето отново бяха заглъхнали, те пак долавяха само далечния напевен звук Съзряха отново върховете на дърветата, които се привеждаха под повея на нощния вятър, а високо над скалите и гората блещукаха звездите — недостижими, равнодушни.