О. Хенри: Вожда на червенокожите

Добре я бяхме намислили, ама… Но чакайте да ви разкажа отначало. Двамата с Бил Дрискол се бяхме разшетали на юг, в Алабама, и точно тогава ни хрумна тази гениална мисъл — да отвлечем някое дете. Изглежда, както казваше после Бил, това е станало „в момент на временно умоизпарение“, но ние го разбрахме много по-късно.

Имаше там едно градче, равно като тепсия, а му викаха Бърдо. В него живееха едни безобидни и самодоволни селяндури, каквито надали ще се намерят другаде.

Ние с Бил имахме към шестстотин долара общ капитал, а ни трябваха точно още две хиляди, да направим заварка с едни парцели в Западен Илинойс. Обмислихме въпроса пред вратата на хотела. Челядолюбието, разсъждавахме ние, е силно развито в полуселските общини; затова, а и по други причини, планът ни за отвличането може да се осъществи по-лесно тук, отколкото в радиуса на действие на вестниците, които в такива случаи разпращат навред преоблечени репортери, за да вдигат повече шум. Знаехме, че градчето не може да ни подгони с нещо по-страшно от стражари и, да кажем, няколко слабохарактерни хрътки и някоя и друга остра бележка в местния „Фермерски бюджет“. Значи, всичко изглеждаше наред.

Избрахме си за жертва единствения син на един от най-видните граждани на име Ебинизър Дорсит. Бащата беше почтен човек и голяма пинтия, любител на просрочени полици, изряден и неумолим събирач на парса в черквата. Синът беше десетгодишен хлапак с изпъкнали лунички по лицето и коса с такъв цвят, какъвто има корицата на списание, което си купувате от будката, когато бързате да хванете влака. Ние си правехме сметка, че Ебинизър като нищо ще даде две хиляди долара откуп за сина си. Но чакайте да ви разкажа.

На около две мили от градчето имаше едни възвишения, обрасли с гъсти кедрови храсти. На задния склон на тези възвишения имаше пещера. В нея си оставихме продуктите.

Една вечер, след залез слънце, тръгнахме с каручка към къщата на стария Дорсит. Хлапето беше на улицата и замеряше с камъни едно котенце на отсрещната ограда.

— Ей, малкия — вика му Бил, — искаш ли да получиш кесийка бонбони и да се повозиш?

А онова взе, че светна Бил право в окото с парче тухла.

— Това ще струва на стария още пет стотака — казва Бил и прекрачва през колелото.

Хлапето се дърпа и съпротивява като мечка от средна категория, но в края на краищата ние го затиснахме на дъното на каручката и офейкахме. Откарахме го в пещерата и вързахме коня в кедровите храсти. Когато се стъмни, закарах каручката в селцето, отдето я бяхме взели — на три мили от пещерата, — и после се върнах пеша.

Гледам, Бил лепи лейкопласт по изподраната си и изпожулена физиономия. Зад голямата скала до входа на пещерата гори огън и хлапето, затъкнало две ястребови пера в рижата си коса, наглежда кафето на огъня. Пристъпям аз към него, а то се прицелва в мен с една пръчка и казва:

— Виж го ти! Как смееш, проклети бледолики, да влизаш в лагера на Вожда на червенокожите, Ужаса на прерията?

— А, сега той се укроти — казва Бил и запретва крачоли, да разгледа ожулените си пищяли. — Играем на индианци. Циркът на Бъфало Бил е нищо в сравнение с нас — все едно да гледаш изгледи от Палестина в магическия фенер в общината. Аз съм старият трапер Хенк, пленник на Вожда на червенокожите, и на разсъмване ще бъда скалпиран. Боже помози, това хлапе рита като бясно!

Да, сър, момчето очевидно се забавляваше много добре. Този живот в пещерата дотолкова му харесваше, щото беше забравило, че то самото е пленник. Веднага ме кръсти Змийското око, разузнавача, и обяви, че когато неговите храбри воини се върнат от бойния си път, яз ще бъда изгорен на кладата при изгрев слънце.

После седнахме да вечеряме. Детето си натъпка устата с хляб и бекон, че като се разприказва. Дръпна една реч горе-долу от тоя род:

— Тука страшно ми харесва. Никога досега не съм живял на открито; но по-рано имах питомна сарига, а на последния си рожден ден навърших девет години. Много мразя да ходя на училище. Плъховете изядоха шестнайсет яйца от шарените кокошки на лелята на Джими Талбът. В тази гора има ли истински индианци? Дайте ми още сос. Вятърът от какво става? Нали от това, че дърветата се люлеят? Ние имахме пет кутрета. Хенк, защо носът ти е толкова червен? Баща ми е пълен с пари. Звездите парят ли? В събота натупах два пъти Ед Уокър. Не обичам момичетата. Жаби се ловят само с връв. Биковете могат ли да реват? Защо портокалите са кръгли? А има ли кревати в пещерата? Еймъс Мъри има шест пръста на крака. Папагалът може да говори, но маймуната и рибата не могат. Колко и колко прави дванайсет?