О. Хенри: Вожда на червенокожите

— Играй, разбира се — викам му. — И господин Бил ще поиграе с теб. Как се играе тази игра?

— Аз съм Черния разузнавач — казва Вожда на червенокожите — и трябва да отида с кон до укреплението и да предупредя поселниците, че индианците идват. Омръзна ми да бъда индианец. Искам да стана разузнавач!

— Добре де — казвам аз. — В това няма нищо лошо. Господин Бил ще ти помогне да осуетиш нападението на досадните диваци.

— Аз какво трябва да правя? — пита Бил и поглежда подозрително хлапето.

— Ти ще си конят — казва Черния разузнавач. — Застани на четири крака. Как ще яздя до укреплението без кон?

— Добре ще е да го позанимаваш — казвам му, — докато приведем в изпълнение нашия план. Отпусни се де.

Бил застава на четири крака и започва да гледа като заек, хванат в капан.

— Далече ли е укреплението, дете? — пита пресипнало той.

— Деветдесет мили — казва Черния разузнавач. — И ще трябва да препускаш по-бързо, за да стигнем навреме. Хайде, дий!

Черния разузнавач се мята на гърба на Бил и забива пети в хълбоците му.

— За бога, Сам — вика Бил, — гледай да се върнеш колкото може по-скоро. Защо ли определихме такъв откуп? Не биваше повече от хиляда. Ей, стига си ме ритал, че като скоча, така ще те загрея!

Аз отидох в Тополите, позавъртях се в пощата и в дюкяна и се поразговорих с фермерите, които идваха на пазар. Един бакенбардест ми разправи, че доколкото разбрал, целият град бил разтревожен, защото детето на Ебинизър Дорсит било изчезнало или откраднато. Повече не ми трябваше. Купих си малко тютюн, попитах между другото колко дават граха, пуснах незабелязано писмото в кутията и излязох. Началникът на пощата ми каза, че след час ще мине куриерът и ще вземе пощата за града.

Когато се върнах в пещерата, Бил и момчето ги нямаше никакви. Претърсих навред около пещерата, осмелих се дори да пусна един-два йодлера, но никакъв отговор. Тогава запалих лулата и седнах на една мъхеста бабуна да чакам развоя на събитията.

След около половин час чух шумолене в храсталака и Бил, едва държейки се на крака, се появи на полянката пред пещерата. Зад него пристъпяше безшумно като разузнавач хлапето, ухилено до уши. Бил се спря, свали шапката и отри лицето си с червената носна кърпа. Хлапето се спря на две-три крачки зад него.

— Сам — казва Бил, — сигурно ще кажеш, че съм дезертьор, но не мога повече. Аз съм голям човек с много мъжки качества и ме бива в самоотбраната, но понякога всичко отива по дяволите — и самочувствие, и авторитет. Хлапето го няма вече. Отпратих го у дома. Някога — продължава Бил — е имало мъченици, които са били готови по-скоро да умрат, отколкото да се откажат от любимия си занаят. Но никой от тях не е бил подлаган на такива свръхестествени мъчения, каквито изпитах аз. Направих всичко, за да остана верен на нашия разбойнически устав, но и моите сили имат граница.

— Ама какво се е случило, Бил? — питам го аз.

— Препусках с ездача на гърба деветдесет мили до укреплението — нито педя по-малко — казва Бил. — После, след като поселниците бяха спасени, получих овес. Пясъкът не е особено приятен заместител на овеса. След това в течение на цял час трябваше да обяснявам защо в дупките няма нищо, как може пътят да върви в две посоки и защо тревата е зелена. Да ти кажа, Сам, човешкото търпение си има граници. Хващам го аз за яката и го помъквам надолу по склона. По пътя то така ме изпорита, че целите ми крака са в синини от коленете надолу; и зъбите си остави два-три пъти в палеца ми, че и ръката ми одра. Но, слава богу, вече го няма — продължава Бил. — Отиде си. Показах му откъде да мине и с един ритник му съкратих пътя с пет-шест крачки. Жалко, че изгубихме откупа. Но ако не бях направил това, трябваше да отида в лудницата — друг изход нямаше.

Бил пухти и дуе бузи, но на зачервеното му лице се изписва неизразимо спокойствие и доволство.

— Бил — питам го аз, — страдал ли е някой от сърце във вашето семейство?

— Не — казва Бил, — нищо хроническо освен малария и нещастни случаи. Защо?

— Тогава обърни се — казвам му — и погледни зад гърба си.

Бил се обръща, вижда хлапака, пребледнява, тръшва се на земята и безмилостно започва да скубе трева. Цял час тръпнах от страх за разсъдъка му. После му съобщих, че смятам да приключим незабавно тази работа и че ако Дорсит е приел предложението ни, до полунощ ще сме взели откупа и ще сме офейкали. Така Бил се съвзе дотолкова, че дори успя да се усмихне немощно на хлапето и му обеща, щом се оправи, да играе руски войник във войната с японците.