Лизелоте Велскопф-Хенрих: Харка — синът на вожда

Харка беше преминал вече голямо разстояние по склона, без да се беше случило нищо особено. Другарите си той не можеше да вижда, нито Четан, който беше останал горе на скалата в пълно прикритие, нито Летния дъжд, които подобно на Харка се примъкваше от другата страна на потока през гората и чийто път беше по-дълъг, отколкото на момчето, тъй като той трябваше да заобиколи потока чак отгоре.

Утринните песни на птиците отдавна бяха заглъхнали. Само от време на време тук-таме се чуваше цвъртене и чуруликане. Едии гущер лежеше върху огрените от слънцето речни камъни и се грееше на слънцето. Харка заобиколи внимателно мястото, за да не обезпокои животното. Един пробягнал гущер може да предизвика недоверието на неприятеля.

Досега момчето не беше открило никаква следа от човек, дошъл или минал оттук. Той продължаваше да се промъква със същата предпазливост и най-после се приближи до буйния поток, там, където водата се спускаше от склона. Харка погледна през дърветата и храсталаците към водата. Вълните прескачаха през огладената пръст и измитите камъни; те поемаха светлината, проблясваха и отново ставаха тъмни като горската пръст и зеления мъх. Горе откъм извора и долу откъм, малкия водопад идеше силно бучене; край момчето водата бълбукаше и се плискаше о няколко камъка. Харка познаваше потока от своите набези с Младите кучета. Той знаеше много добре пътя на потока и къде беше бродът на дивеча.

Нищо не изглеждаше променено. Никъде не се забелязваше съмнителна следа. Харка гледаше внимателно наоколо си. Тук край потока той трябваше да се срещне с Летния дъжд.

Между храстите на отсрещния бряг на потока се показа лицето на по-възрастния индианец. Харка и тоя се спогледаха и всеки разбра по очите, от погледа на другия, че никой не е забелязал нещо необичайно. С едно леко движение на главата Летния дъжд даде на Харка да разбере, че трябва да остане отсам брега и да почне да се промъква нагоре покрай потока. После лицето на Летния дъжд отново изчезна и макар Харка да знаеше, че боецът дебне нагоре по оттатъшния бряг, нищо не можеше да чуе или види. Може би непознатият неприятел беше също така ловък и се придвижваше някъде в гората, без индианците да могат да го забележат?

Напрежението на Харка се изостряше все повече, колкото се приближаваха към мястото, където лежеше баща му. Изпадналият в несвяст или мъртъв индианец се намираше на отсамната страна, по която момчето пълзеше нагоре сега още по-внимателно.

Харка стигна до едно място, откъдето можеше да вижда съвсем отблизо потока и баща си, докато в същото време той самият оставаше добре прикрит зад клоните и малката канара. При това той направи едно неочаквано откритие и веднага го обзе силна радост. Матотаупа не беше мъртъв. Той движеше очите си. Докато челото му оставаше обърнато към земята, той гледаше внимателно към сина си, когото навярно беше забелязал вече иззад прикритието му.

Харка не се помръдваше. Обглеждаше с очи околността и тялото на баща си, като спираше вниманието си за известно време на всеки сантиметър зрително поле. Навярно Летния дъжд правеше същото, защото от него още нищо не се виждаше, макар че той също отдавна вече трябваше да е стигнал на същото място на отсрещната страна на брега на потока, на което стоеше Харка отсам.

Всички търсеха с очи и дебнеха с уши — Четан горе на скалата. Харка и Летния дъжд в гората край потока, и явно — и Матотаупа, който продължаваше да лежи неподвижно, ала буден.

Слънцето блестеше ярко над малката полянка в гората край потока. Две пчели бръмчаха наоколо, навярно първите след топенето на снеговете. И те сигурно бяха гладни като хората, които съшо бяха изяли вече зимните си запаси. Пчелите търсеха мед по цветята, дакота търсеха бизони, ала нито животните, нито хората бяха успели да намерят прехраната си.

Спокойно бръмчащите пчели, някакъв паяк, който лазеше по един сух камък над водата, една птица, която прелетя надолу и започна да пие вода от потока доказваха, че четиримата индианци се държаха достатъчно мирно, за да не подплашат животните. Дали имаше и друг човек, който се държеше така мирно? Това беше все още загадка.

Харка разсъждаваше защо ли баща му лежи така странно върху пръстта, с главата надолу, с разтворени ръце, сякаш беше паднал. Момчето разглеждаше внимателно положението на камъните. Матотаупа сигурно се беше плъзнал. Дори за едно ловджийско око от най-голяма близост следите му бяха едва забележими. Харка предположи, че баща му е стоял малко по-надолу край потока, толкова по-надолу, че главата му е била на височината на извора. Лек отпечатък от пръстите на краката му в пясъка издаваше мястото, където е стоял. Сигурно Матотаупа е бил с гръб към скалата и потока. Погледнал е надолу по течението на потока, навярно само за миг или може би защото нещо там долу в гората е било привлякло вниманието му, навярно някакъв шум. Когато преди няколко часа Харка се раздели с баща си, той видя как татко му се скри, за да може да наблюдава потока незабелязано. Защо ли е излязъл от своето прикритие? Това момчето не можеше да си обясни. Баща му не изглеждаше и ранен. Кафявият му гръб, блестящата от мечата мазнина кожа, станала от това нечувствителна към студа и мокротата, лъщяха на слънцето; черносинята му коса беше гладко разделена на път. Непокътната беше и змийската кожа, с която беше превързано челото му. Двете красиви пера на бойния орел също висяха непокътнати на тила му. Панталоните му с гамаши от светла кожа и мокасините не бяха изцапани; ножът стоеше в канията си, ласото висеше на ръката му. Единственото нещо, което възбуди съмнението на Харка, беше един странен камък, който лежеше недалеч от Матотаупа. Той не приличаше на речните камъни, загладени от водата, а беше грапав и чудноват. Повърхността му беше ъгловата, подобно на малките каменни пирамиди, които се издигаха от пода в пещерата и така бяха затруднили влизането им навътре предишния ден.