Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной

Значи това била загадката на отец Понс? Значи ходи вечер тихичко да се моли сам в дъното на градината? Бях разочарован. Какво по-незначително! Какво по-прозаично! Тресях се от студ, пръстите на краката ми бяха мокри и не ми оставаше нищо друго освен да се прибера.

Внезапно ръждясалата врата се отвори и един натрапник с раница на гърба влезе в двора.

Без да се колебае, той се отправи към параклиса и почука няколко пъти тихо и ритмично, очевидно подчинявайки се на някакъв код.

Отецът отвори, размени с непознатия няколко думи полугласно, прибра раницата, а след това отново се заключи. Човекът си тръгна, без да чака.

Стоях слисан зад дънера. Какво ли пренасяше отецът? Какво ли имаше в раницата? Седнах на мъха и облегнах гръб на дъба, решен да изчакам следващите доставки.

Нощната тишина пращеше от всички страни, сякаш я гореше тревожен огън. Бегли шумове проскърцваха като къси проблясвания без продължение, без обяснение, като кратко раздиране и стонове, тъй неразбираеми, както нямата болка, която ги последваше. Сърцето ми биеше прекалено бързо. Главата ми сякаш бе стегната в менгеме. Уплахата ми започваше да се превръща в треска.

Само едно ме успокояваше — тиктакането на часовника. Невъзмутим и някак приятелски, часовникът на Руди на китката ми продължаваше да отмерва времето, без да се впечатлява от мрака.

В полунощ отецът излезе от параклиса, заключи грижливо и пое по посока на „Жълтата вила“.

Понечих да го спра пътьом, толкова изтощен бях, но той така бързо се промъкна между дърветата, че не успях.

На връщане не бях тъй предпазлив като на излизане. На няколко пъти скършвах клонче. При всяко изпращяване отецът спираше разтревожен и се вглеждаше в тъмнината. Щом стигна до „Жълтата вила“, той потъна в нея и изщрака ключалките след себе си.

Това не го бях предвидил — да остана заключен вън от пансиона! Сградата се издигаше пред мен компактна, мрачна, враждебна. Студът и будуването бяха изсмукали силите ми. Какво да правя? Не само, че на сутринта щяха да открият, че съм спал навън, ами къде ли щях да спя сега? Дали щях да бъда още жив на другата сутрин?

Седнах на стълбите и се разплаках. Това поне ме стопляше. Отчаянието ми подсказваше само един изход: да умра! Да, най-достойно бе да умра, тук и веднага.

Една ръка легна на рамото ми.

— Хайде, влизай бързо.

Подскочих по рефлекс. Руди ме гледаше тъжно.

— Като не те видях да влизаш след отеца, разбрах, че имаш проблем.

Макар че ми беше опекун, че беше два метра и че трябваше да му стъжня живота, за да запазя авторитета си, аз се хвърлих в ръцете му и за няколко сълзи време приех да бъда само на седем.

През междучасието на другия ден доверих на Руди какво бях открил. С вид на познавач той подхвърли своята диагноза:

— Черен пазар! Както всички останали, и той го е ударил на търговия на черно. Няма какво друго да е.

— И какво получава в онази раница?

— Ами нещо за ядене, да му се не види!

— А защо не носи раницата тук?

Руди се препъна в това затруднение. Продължих:

— И защо остава по два часа в параклиса без нито една светлинка? Какво прави там?

— Ами че не знам… Може би яде онова от раницата!

— Отец Понс да яде по два часа — какъвто е кльощав? От тази огромна раница? Вярваш ли си като говориш?

— Не.

Целия ден, щом имах възможност, наблюдавах отец Понс. Каква ли загадка криеше? Толкова добре разиграваше нормално поведение, че направо се плашех от него. Как може човек да се преструва чак толкова? Как може чак толкова да се промени? Каква ужасяваща двойственост! Ами ако е самият дявол в расо?

Точно преди вечеря Руди радостно се завтече към мен.

— Открих — той е в съпротивата. Сигурно в параклиса е скрил радиопредавател. Всяка вечер получава и праща сведения.

— Прав си!

Тази идея веднага ми хареса, защото спасяваше отец Понс и реабилитираше героя, който ме прибра от семейство Сюли.

По мръкнало той организира в двора игра на народна топка, но аз отказах да играя, за да мога да му се порадвам какъвто бе — свободен, мил и засмян сред децата, които закриляше от нацистите. Нищо демонично не се излъчваше от него. Само доброта. Това се набиваше в очи.

През следващите дни спах малко по-добре. Защото откакто бях дошъл в пансиона, се боях от всяка нощ. В желязното легло сред студените чаршафи, под внушителния таван на общата спалня, върху толкова тънкия дюшек, че костите ми се удряха в металните пружини на леглото, с трийсет други момчета и един надзирател в стаята, се чувствах по-сам от когато и да било.