Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной

— Ела да ти покажа „Жълтата вила“.

С напълно естествено движение той хвана мъничката ми длан в огромната си гореща лапа и все едно бяхме братя от край време, той ми разкри вселената, в която щях да прекарам следващите години.

— Все пак — мърмореше той — мислиш ли, че изглеждам като жертва?

— Ако се научиш да използваш гребен, нещата ще се променят.

— Ами фигурата ми? Видя ли ми фигурата? Краката ми са като лодки, а ръцете като бухалки.

— То е, защото са пораснали преди другите неща, Руди.

— Ами че аз се разраствам и големея! Да не мислиш, че е голям късмет от човек да се превръщаш в мишена!

— Добрият ръст вдъхва доверие.

— Ами?

— И привлича момичетата.

— Ами… признай обаче, че човек трябва да е голям шлемазел , за да се отнася със себе си като с шлемазел .

— Не късмет ти липсва, Руди, а акъл.

Така започна приятелството ни и аз веднага взех попечителя си под моя закрила.

Първата неделя отец Понс ме привика в кабинета си в девет сутринта.

— Жозеф, съжалявам, но бих искал да ходиш на литургия заедно с другите деца от пансиона.

— Добре. За какво съжалявате?

— Това не те ли шокира? Ще ходиш в църква, а не в синагога.

Обясних му, че родителите ми не ходеха в синагогата и че дори подозирах, че не вярват в Бог.

— Няма значение — завърши отец Понс. — Вярвай в каквото си искаш, в израелския бог, в християнския бог или в нищо, но тук се дръж като всички останали. Ще идем в селската черква.

— А не в параклиса в дъното на градината?

— Той не действа. Освен това искам селото да познава всички овце от стадото ми.

Върнах се в спалнята на бегом, за да се приготвя. Защо ли бях толкова развълнуван, че ще ходя на литургия? Вероятно усещах, че е много полезно да стана католик — това щеше да ме закриля. Дори нещо повече: щеше да ме направи нормален. В момента да бъда евреин, означаваше да имам родители, които не са в състояние да се грижат за мен, да имам име, което е по-добре да сменя, непрекъснато да контролирам емоциите си и да лъжа. Каква бе ползата тогава? Много ми се искаше да стана клето католическо сираче.

Слязохме в Шамле в костюмите си от синьо сукно в две редици по височина и крачехме в ритъма на скаутска песен. Доброжелателни погледи се спираха на нас пред всяка къща. Хората ни се усмихваха. Помахваха ни приятелски. Ние бяхме част от неделното зрелище — сирачетата на отец Понс.

Единствено мадмоазел Марсел изглеждаше готова да хапе от прага на своята аптека. Когато нашият свещеник, който вървеше най-отзад, мина покрай нея, тя не се сдържа и измърмори:

— Хайде на промиването на канчето! Нахранете ги с дим! Дайте им доза опиум! Смятате, че ги утешавате, но тези лекове са отрови! Най-вече религията!

— Добър ден, госпожице Марсел — отговори с усмивка отец Понс. — Гневът много ви разхубавява, както всяка неделя.

Изненадана от комплимента, тя ядно се прибра в аптеката и тъй рязко тръшна вратата, че за малко да счупи звънчето.

Групичката ни мина през портика с извикващи тревога скулптури и аз открих първата черква в живота си.

Руди ме беше предупредил и знаех, че трябва да потопя пръсти в светената вода и да направя кръстен знак пред гърдите си, а след това бързо да приклекна и да тръгна по централната пътека. Тези, които бяха пред мен ме повлякоха, онези зад мен ме бутаха и уплашен видях, че идва моят ред. В мига, когато докосвах светената вода се побоях, че между тези стени ще отекне глас и ще извика яростно: „Това дете не е християнче! Да се маха! Еврейче е!“ вместо това водата потръпна от докосването ми, обгърна ръката ми и свежа и чиста се сгуши в пръстите ми. Това ме насърчи и се постарах да очертая пред гърдите си съвършено симетричен кръстен знак, след това прегънах коляно, където другарите ми вече го бяха сторили и ги настигнах на скамейката.

— Ето ни в Божия дом — рече един треперлив глас. — Благодарим ти, че ни приемаш в дома си, Господи!

Вдигнах глава. Ама че дом! Май не беше дом на кой да е! Дом без врати и вътрешни стени, с цветни прозорци, които не се отварят, колони, които не служат за нищо и сводести тавани. Защо са заоблени таваните? И защо са толкова високи? И без полилеи? И защо посред бял ден бяха запалили свещи около свещеника? Огледах се бързо и видях, че има място за всеки един от нас. Но къде ли щеше да седне Господ? И защо тристата души, нагъчкани досами пода, заемаха толкова малко място в този дом? За какво служеше цялото това пространство около нас? Къде живееше Господ в своя дом?