Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной

— Значи ще те науча — поде отецът. — Ще се стремиш да се крепиш зад мен. Дръж се.

В двора на къщата се опитах да спечеля гордостта на семейство Сюли, но ми трябваха няколко опита, за да успея да се закрепя на багажника.

— Я сега да опитаме на улицата.

Щом успях и там, графът и графинята се приближиха. Целунаха ме бързо.

— До скоро, Жозеф. Ще идваме да те виждаме. Внимавайте с Големия Жак, отче.

Едва бях успял да разбера, че се прощаваме — и ние с отеца вече летяхме из улиците на Брюксел. Поради факта, че вниманието ми беше концентрирано да пазя равновесие, не можах да се предам на скръбта.

Под ситния дъждец, който превръщаше настилката в мазно огледало, ние бързо напредвахме като се подрусвахме и залитахме върху няколкото сантиметра гума.

— Ако срещнем Големия Жак, трябва да се наведеш към мен и да си говорим сякаш се познаваме открай време.

— Кой е Големия Жак, отче?

— Един евреин-предател, който се движи в кола на Гестапо. Той посочва на нацистите евреите, които разпознае, за да могат те да ги арестуват.

А аз тъкмо бях зърнал една черна кола, която бавно ни следваше. Хвърлих един поглед през рамо и забелязах през предното стъкло между мъже в тъмни шлифери едно белезникаво, прозрачно лице, което бързешком оглеждаше с изпъкналите си очи тротоарите на булевард „Луиз“.

— Големия Жак, отче!

— Бързо, разкажи ми нещо. Нали знаеш вицове, Жозеф?

Не затърсих най-добрите, ами започнах да изреждам целия си запас от майтапи. Никога не си бях представял, че толкова ще развеселят отец Понс, който се смееше с цяло гърло. Опиянен от успеха си, аз също започнах да се кикотя, и когато колата мина покрай нас, вече бях прекалено замаян от успеха си, за да й обърна внимание.

Големия Жак се втренчи в нас със зъл поглед и потупа меките си бузи с малка бяла носна кърпа, а след това, отвратен от радостта ни от живота, направи знак на шофьора да ускори.

Малко след това отец Понс се напъха в една странична уличка и колата изчезна от погледа ни. Исках да продължа кариерата си на комик, но отец Понс възкликна:

— Ама моля ти се, Жозеф, престани. Толкова ме разсмиваш, че не смогвам да въртя педалите.

— Жалко. Няма да научите историята на тримата равини, които пробвали един мотор.

На мръкване още продължавахме да караме. Отдавна бяхме излезли от града и прекосявахме полето, в което дърветата вече чернееха.

Отец Понс не се беше задъхал, но почти не говореше и се задоволяваше с: „Как е?“, „Държиш ли се?“, „Не се ли измори, Жозеф?“ И все пак имах чувството, че колкото по-натам отивахме, толкова по-близки си ставахме, вероятно защото ръцете ми обгръщаха кръста му, главата ми бе отпусната на гърба му и усещах как през грубия плат топлината на това тънко тяло полека ме завладява. Най-сетне една табела обяви Шамле, селото на отец Понс, и той спря. Колелото изскърца и аз се търколих в канавката.

— Браво, Жозеф, добре повъртя педалите! Трийсет и пет километра! Като за начало е направо забележително.

Станах, без да посмея да противореча на отец Понс. Всъщност, за мой срам, по време на пътуването не бях въртял педалите, а бях оставил краката ми да висят в празното. Да не би да е имало педали, които не съм забелязал?

Той остави колелото преди да съм успял да проверя и ме хвана за ръка. Цепихме направо през полето до първата къща в покрайнините на Шамле, ниска и тантуреста постройка. Там той ми направи знак да мълча, избегна главния вход и почука на вратата на мазето.

Показа се една фигура.

— Бързо влизайте.

Мадмоазел Марсел, аптекарката, бързо затвори вратата и ни накара да слезем по няколко стъпала, които водеха към мазата й, осветена от скъперническа маслена лампа.

Мадмоазел Марсел предизвикваше страх у децата и когато се наведе към мен, ефектът беше обичайният: почти извиках от отвращение. Дали беше от полуздрача? Или от осветлението отдолу? Мадмоазел Марсел приличаше на всичко, само не и на жена, човек би рекъл, че е картоф върху птиче тяло. Лицето й с месести, зле оформени черти, набръчкани клепачи, с тъмна и неравна, повяхнала и грапава кожа, приличаше на грудка, която някой селянин току-що е отчекнал: един удар с лопатата бе цепнал тънки уста и две малки брадавици — очите; няколко редки косъма, бели в корените и рижи по краищата, показваха, че през пролетта евентуално ще има и други. Кацнала върху тънки крака и приведена напред, с торс, съставен изцяло от корем като на шкембеста червеношийка, дундеста от шията до корема, с ръце на хълбоците и изтеглени назад в положение за полет, тя ме погледна, преди да ме клъвне.