Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной

Тъй че когато немските войници се качиха, аз не се притесних. Само продължих да играя ролята си на нямо дете, защото както се бяхме уговорили с родителите ми, които се бояха, че идишът ще ме издаде, спирах да говоря веднага щом сивозелените униформи или кожените манта приближаваха до нас. През онази 1942 година трябваше да носим жълти звезди, но баща ми, умел шивач, беше открил начин да ни спретне такива шлифери, че да можем да крием звездата и да я показваме в случай на нужда. Майка ми наричаше това „нашите падащи звезди“.

Докато военните си говореха, без да ни обръщат внимание, усетих как майка ми се напрегна и започна да трепери. Дали беше инстинкт? Или беше чула издайнически думи?

Тя стана, сложи ръка на устата ми и на следващата спирка бързо ме бутна от стъпалата. Щом се озовахме на тротоара, попитах:

— Ама у дома е още нататък, защо вече слязохме?

— Ще се помотаем, Жозеф. Искаш ли?

Аз исках всичко, което искаше майка ми, макар че ми беше трудно да вървя до нея с крачката на седемгодишно дете, толкова нейната се бе забързала и бе станала по-отсечена от обикновено.

По пътя тя ми предложи:

— Ще идем при една голяма дама, искаш ли?

— Да. Коя?

— Графиня Дьо Сюли.

— Тя колко е?

— Моля?

— Нали каза, че е голяма дама…

— Исках да кажа, че е благородничка.

— Благородничка ли?

Докато ми обясняваше, че благородник е човек от високо потекло, наследник на много старо семейство и че само заради благородния му произход трябва да му се засвидетелства много уважение, тя ме заведе до вестибюла на една прекрасна огромна къща, където ни поздравиха разни слуги.

Тук малко се обърках, тъй като жената, която дойде при нас, не отговаряше на онова, което си бях представял: макар и произлязла от „старо“ семейство, графиня Дьо Сюли изглеждаше много млада и въпреки че бе „голяма“ дама от „високо“ потекло, тя май не беше по-висока от мен.

Те заговориха бързо и тихо, след това майка ми ме прегърна и ме помоли да я изчакам тук, докато се върне.

Дребничката, млада и разочароваща графиня ме отведе в своя салон, където ме почерпи сладки и чай и ми посвири мелодии на пианото. Като се има предвид височината на таваните, изобилието на почерпката и красотата на музиката, приех да преразгледам положението си, и като се наместих удобно в едно меко кресло, се съгласих, че тя е „голяма“ дама.

Тя спря да свири, погледна часовника с въздишка, а след това се приближи до мен с набраздено от тревога чело.

— Жозеф, не знам дали ще разбереш онова, което ще ти кажа, но кръвта ни не позволява да крием истината от децата.

Ако това бе някакъв обичай при благородниците, защо тя го налагаше и на мен? Дали си мислеше, че и аз съм благородник? Всъщност, дали бях такъв? Аз — благородник? Вероятно… Защо пък не? Ако, подобно на нея, човек не трябваше да бъде нито висок, нито стар, имах шанс…

— Жозеф, родителите ти и ти сте в голяма опасност. Майка ти чула да се говори за арести, които щели бъдат извършени във вашия квартал. Отиде да предупреди баща ти и колкото може повече хора. Повери те на мен да те закрилям. Надявам се, че ще се върне. Това е. Наистина се надявам, че ще се върне.

Ами, предпочитах да не съм благородник всеки ден — от истината по-скоро боли.

— Мама винаги се връща. Защо да не се върне?

— Може полицията да я арестува.

— Че какво е направила?

— Нищо не е направила. Тя е…

И тук графинята изпусна продължителен гръден стон, който накара перлите й да се чукнат една в друга. Очите й се навлажниха.

— Каква е тя? — попитах.

— Еврейка е.

— Ами да. Всички в семейството сме евреи. Аз също, да знаеш.

Понеже бях прав, тя ме целуна по двете бузи.

— Ами ти, мадам, еврейка ли си?

— Не. Белгийка съм.

— Като мен.

— Да, като теб. И християнка.

— Християнка е обратното на еврейка, така ли?

— Обратното на евреин е нацист.

— Християнките не ги ли арестуват?

— Не.

— Значи е по-добре да си християнка ли?

— Зависи пред кого. Ела, Жозеф, ще ти покажа къщата, докато чакаме майка ти да се върне.

— Аха! Видя ли, че ще се върне!

Графиня Дьо Сюли ме хвана за ръка и ме поведе през сякаш излитащи в небето стълбища към етажите, за да се полюбувам на разни вази, картини и доспехи. В спалнята й открих цяла стена с накачени на закачалки рокли. У дома в Шарбек ние също живеехме сред костюми, конци и платове.

— Ти си шивачка като татко ли?

Тя се засмя.

— Не. Аз купувам тоалетите, които изработват шивачите като баща ти. Нали все трябва да работят за някого?