Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной

— Претърсете навсякъде, където искате — им каза тя надменно, — преслушайте стените, изпотрошете куфарите, повдигнете леглата, така и така няма да откриете нищо. За сметка на това ви гарантирам, че още утре ще чуете за мен.

— Имаше сигнал, госпожо.

Без да се издава, графинята се възмути, че слушат кого ли не, предупреди, че тази работа няма да остане така, а ще стигне до двореца, тъй като тя е близка с кралица Елизабет, а след това заяви на служителите, че тази грешка ще им струва службата, можете да ми вярвате!

— А сега претърсете! Претърсете бързо!

Пред толкова увереност и възмущение началникът на полицаите почти понечи да се оттегли.

— Мога ли да ви попитам, госпожо, кое е това дете?

— Мой племенник. Син на генерал фон Гребелс. Да ви покажа ли генеалогичното ни дърво? Правите опит за самоубийство, моето момче!

След безплодно претърсване полицаите си тръгнаха недодялани и посрамени, като мърмореха извинения.

Графинята се изстреля от леглото. На ръба на нервната криза, тя започна да се смее и да плаче едновременно.

— Хвана една от тайните ми, Жозеф, един от женските ми номера.

— Какъв номер?

— Да обвиняваш, вместо да се защитаваш. Да нападаш, когато те подозират. Да хапеш, вместо да се отбраняваш.

— Това само за жени ли е?

— Не. Можеш да го използваш.

На другия ден семейство Сюли ми съобщиха, че не мога да остана повече при тях, защото при евентуално разследване лъжата им нямаше да издържи.

— Отец Понс ще дойде и ще се погрижи за теб. Това са най-добрите ръце, в които може да попаднеш. Трябва да го наричаш „отец“.

— Добре, чичо.

— Няма да го наричаш „отец“, за да се правиш, че ти е баща, както наричаш мен „чичо“. Всички наричат отец Понс „отец“.

— И вие ли?

— И ние. Той е свещеник. Казваме „отче“, когато се обръщаме към него. Полицаите също. Немските войници също. Всички. Дори онези, които не вярват.

— Които не вярват, че им е баща ли?

— Дори онези, които не вярват в Господ.

Много бях впечатлен да се докосна до някой, който беше „отец“ на всички, или поне минаваше за такъв.

— Отец Понс — попитах — има ли нещо общо с пемзата за пети 1 1 На френски език има омонимия между името на отеца и пемзата. — Бел.пр. ?

Помислих си за мекия и лек камък, който от няколко дни графинята ми носеше във ваната, за да си търкам краката и да махам втвърдените мъртви кожички. Беше във формата на мишка и ме очароваше със способността си да изтърква — човек не очаква точно това от един камък, — както и да си променя цвета, щом се намокри — от сивкавобяло до антрацитночерно. Семейство Сюли избухнаха в смях.

— Не виждам на какво се смеете — казах обиден. — Може пък той да я е изнамерил… или изобретил… пемзата. В крайна сметка, все някой го е направил!

Семейство Сюли спряха да се смеят и поклатиха глава.

— Прав си, Жозеф, би могло да е той. Но въпреки това той няма нищо общо с пемзата.

И все пак, когато той звънна, а после влезе в голямата къща на Сюли, веднага се сетих, че става дума за него.

Мъжът, висок и тънък, сякаш бе съставен от две отделни, несвързани една с друга части: главата — и останалата част. Тялото му изглеждаше нематериално, тъкан без релеф, черно расо, тъй плоско, сякаш виси на закачалка, а под него се подаваха блестящи ботинки, които май не се държаха на никакви глезени. За сметка на това главата се открояваше розова, месеста, жива, нова и невинна, като извадено от ваната бебе. Човек имаше желание да я целуне и да я вземе в дланите си.

— Добър ден, отче — рече графът. — Това е Жозеф.

Гледах го и се опитвах да разбера защо лицето му не само не ме изненадваше, ами сякаш беше потвърждение за нещо. Потвърждение за какво? Черните му очи ме гледаха приветливо иззад кръговете на леките му очила.

Изведнъж ми се проясни.

— Вие нямате коса! — възкликнах.

Той се усмихна — и в този миг го заобичах.

— Загубих много от нея. Малкото, което все още расте, го бръсна.

— Защо?

— За да не губя време да се реша.

Прихнах. Значи той сам не успяваше да схване защо е плешив? Ама че смехория…

Семейство Сюли ме гледаха въпросително. И те ли? Дали да им кажа? А пък то си беше очевидно: отец Понс имаше череп, гладък като чакълче, защото трябваше да прилича на името си: Пемза!

От упоритото им учудване обаче усетих, че трябва да си мълча. Пък дори да изглеждам като глупак…

— Можеш ли да караш колело, Жозеф?

— Не.

Не смеех да си призная причината за този недъг — от началото на войната моите предпазливи родители ми забраняваха да играя на улицата. Тъй че по отношение на игрите бях далеч назад в сравнение с хлапетата на моята възраст.