Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной

Накараха ни да се качим на последния етаж на къщата, където ни настаниха в една стая със скосен таван. Бях омаян от звездното небе, към което гледаше изрязаният в средата на покрива прозорец. Преди това не бях имал случай да гледам звездите, защото от приземния ни апартамент през прозорчето виждах само обувки, кучета и торби. Вселенският свод, това дълбоко кадифе, напръскано с диаманти, ми се струваше логичният завършек на един благороднически дом, в който красотата искреше на всеки етаж. И така, семейство Сюли имаха над себе си не блок от шест домакинства и тяхното потомство, а безтегловното небе и звездите. Харесваше ми да бъда благородник.

— Виж, Жозеф — рече мама, — ей онази звезда е нашата. На нас с теб.

— Тя как се казва?

— Хората я наричат Зорница, а ние ще я наричаме „звездата на Жозеф и на мама“.

Мама имаше навик да прекръщава звездите.

Тя сложи ръце на очите ми, накара ме да се завъртя и след това ми посочи небето.

— Къде е? Можеш ли да ми я посочиш?

Научих се безпогрешно да разпознавам сред безкрая „звездата на Жозеф и на мама“.

Майка ми ме притискаше към себе си и тананикаше приспивна песен на идиш. Щом завършеше песента, тя ме караше да й показвам нашата звезда. След това отново запяваше. Борех се със заспиването, защото исках да изживея този миг с всяка пора.

В дъното на стаята, приведен над куфарите си, баща ми подреждаше и преподреждаше костюмите си и ругаеше. Между два куплета, прошепнати от майка ми, намерих сили да попитам:

— Татко, ще ме научиш ли да шия?

Той се обърка и не ми отговори веднага.

— Да — настоях аз. — Иска ми се да правя съкровища. Като теб.

Приближи се и точно той, който толкова често проявяваше студенина и дистанцираност, ме притисна към себе си и ме целуна.

— Ще те науча на всичко, което знам, Жозеф. И дори на онова, което не знам.

Обикновено черната му, твърда и боцкаща брада май му причиняваше болка, защото той често си търкаше бузите и не даваше никой да му я пипа. Но тази вечер вероятно не му беше до това, защото ме остави да я опипам любопитно.

— Приятно е, нали? — промълви мама и се изчерви, сякаш ми доверяваше тайна.

— Стига си говорила глупости — издудна татко.

Макар да имаше две легла — едно голямо и едно малко, мама настоя да легна в голямото с тях. Татко не се противи дълго. Той наистина беше различен откак бяхме благородници.

И в този миг, докато гледах звездите, които пееха на идиш, за последен път заспах в обятията на майка ми.

Така и не се сбогувахме. Дали се дължеше на объркания ход на обстоятелствата? Дали го направиха нарочно? Вероятно не искаха да изживеят такава сцена, още по-малко искаха да я изживея аз… Нишката се скъса, без да се усетя — те заминаха следобеда на другия ден и не се върнаха.

Всеки път, когато питах графа и миниатюрната графиня къде са родителите ми, отговорът бе все един и същ: „На сигурно място.“

Задоволявах се с това, защото енергията ми бе погълната от откривателството на моя нов живот, животът ми на благородник.

Когато не изследвах сам ъглите и чупките на този дом, когато не наблюдавах танца на слугините, впрегнати да придават живот на сребърните прибори, да изтупват килимите или да бухват възглавниците, прекарвах часове наред в салона с графинята, която усъвършенстваше моя френски и ми забраняваше и най-дребния израз на идиш. Аз бях много послушен, още повече, че тя ме тъпчеше със сладкиши и с валсове на пианото. И най-вече, бях убеден, че окончателното придобиване на статута на благородник изисква владеенето на този език, разбира се, мрачен и труден за произнасяне, съвсем не така цветист и закачлив като моя, но нежен, отмерен и изтънчен.

Пред външни хора трябваше да наричам графа и графинята „чичо“ и „лельо“, защото те се преструваха, че съм един от холандските им племенници.

Бях стигнал дотам да си мисля, че това е вярно, когато една сутрин полицията обгради къщата.

— Полиция! Отворете! Полиция!

Някакви мъже силно хлопаха по главната порта, сякаш звънецът не им стигаше.

— Полиция! Отворете! Полиция!

Графинята дотърча в стаята ми по копринен халат, грабна ме на ръце и ме отнесе в леглото си.

— Не се страхувай от нищо, Жозеф и отговаряй на френски като мен.

Докато полицаите се качваха по стълбите, тя започна да ми чете някаква приказка, а двамата с нея бяхме облегнати на възглавниците, сякаш нищо не се бе случило.

Щом влязоха, те ни хвърлиха по един кръвожаден поглед.

— Вие криете еврейско семейство!