Айн Ранд - Романтически манифест

„Важно“ — в своето основно значение, което трябва да се разграничи от другите по-ограничени и повърхностни употреби — е метафизически термин. Той се отнася към онзи аспект от метафизиката, който изпълнява ролята на мост между метафизиката и етиката: към фундаменталната представа за природата на човека. Тази представа обхваща отговорите на въпроси като тези: дали Вселената е познаваема, или не, притежава ли човекът способността да избира, или не, може ли той да постигне целите си в живота, или не. Отговорите на подобни въпроси са „метафизични ценностни съждения“, тъй като те формират основата на етиката.

Единствено онези ценности, които човек разглежда или се научава да разглежда като „важни“, онези ценности, които представляват неговата имплицитна представа за действителността, остават в подсъзнанието на човека и формират неговото усещане за живота.

„Важно е да се разбират нещата“, „важно е да слушам родителите си“, „важно е да действам самостоятелно“, „важно е да угаждам на другите“, „важно е да се боря за онова, което искам“, „важно е да не си създавам врагове“, „моят живот е важен“, „кой съм аз, че да се тикам между шамарите?“ Човекът е същество, което само създава душата си — а именно от подобни заключения е направена душата му. (Под „душа“ аз разбирам „съзнание“.)

Интегрираният сбор от основните ценности на човека е неговото усещане за живота.

Усещането за живота представлява ранните ценностни интеграции на човек, които остават в неустановено, гъвкаво, лесно изменимо състояние, докато той събира познание, за да достигне до пълен концептуален контрол и по този начин да управлява вътрешния си механизъм. Пълен концептуален контрол означава съзнателно направляван процес на когнитивна интеграция, т.е. — съзнателна философия за живота.

По времето, когато достига зрялост, човек притежава достатъчно познание, за да борави с широките фундаментални понятия; това е периодът, когато той осъзнава потребността да преведе своето несвързано усещане за живота в съзнателни термини. Това е периодът, когато човекът търси неща като смисъла на живота, принципи, идеали, ценности и — отчаяно — самоутвърждаване. И тъй като в нашата антирационална култура не се прави нищо, с което да се помогне на младия ум при този жизненоважен преход, а се върши всичко възможно, за да се стигне до неговото възпрепятстване, осакатяване, затъпяване, резултатът е неистовата, истерична ирационалност на повечето юноши, особено в днешно време. Тяхната агония е агонията на нероденото дете — на умове, които претърпяват атрофия във времето, отредено от природата за техния растеж.

Преходът от това, да те ръководи усещането за живота, към това, да те ръководи съзнателна философия, има множество форми. За напълно рационалното дете, което е рядко изключение, това е естествен, увлекателен, макар и труден процес — процесът на валидиране и, ако е нужно, коригиране в концептуални термини на онова, което то просто е усещало за природата на човешкото битие, като по този начин безсловесното чувство се превръща в ясно вербализирано познание и полага стабилна основа, интелектуални темели за целия ход на живота му. В резултат на това се получава напълно интегрирана личност, човек, чиито ум и емоции са в хармония, чието усещане за живота съответства на съзнателните му убеждения.

Философията не заменя усещането за живота на човек, което продължава да функционира като автоматически интегриран сбор от неговите ценности. Но философията определя критериите на неговите емоционални интеграции в зависимост от една изцяло определена и последователна представа за действителността (ако и доколкото една философия е рационална). Вместо да извлича подсъзнателно имплицитна метафизика от своите ценностни съждения, сега човек извлича концептуално своите ценностни съждения от една експлицитна метафизика. Чувствата му произтичат от неговите напълно убедени преценки . Води умът, а чувствата следват.

При мнозина този процес на преход така и не се осъществява: те не се опитват да интегрират своето познание, да добият някакви съзнателни убеждения, и се оставят да ги води единствено тяхното нечленоразделно усещане за живота.

При повечето хора този преход е мъчителен и не изцяло успешен процес, който води до фундаментален вътрешен конфликт — сблъсък между съзнателните убеждения на един човек и неговото потискано, неопределено (или само частично определено) усещане за живота. Много често този преход е непълен, както се случва при човек, чиито убеждения не са част от изцяло интегрирана философия, а са просто сбор от случайни, откъслечни, често противоречащи си идеи и следователно неговият ум ги възприема като неубедителни на фона на силата на подсъзнателната му метафизика. В някои случаи усещането за живота на човека е по-добро (по-близко до истината) от типа идеи, които той приема. В други случаи усещането му за живота е много по-лошо от идеите, които той заявява, че приема, но не е в състояние напълно да осъществява на практика. По ирония на съдбата в подобни случаи именно чувствата на човек се явяват своеобразни отмъстители за неговия пренебрегнат или предаден интелект.