Айн Ранд - Романтически манифест

Има два аспекта от човешкото битие, които спадат към областта на усещането за живота и са негов израз: любовта и изкуството.

В случая аз говоря за романтичната любов в сериозното значение на този термин — за разлика от повърхностните увлечения на онези, чието усещане за живота е лишено от каквито и да било последователни ценности, т.е. от каквито и да било дълготрайни чувства, с изключение на страха. Любовта е отговор на ценностите. Човек се влюбва именно в усещането за живота на другия — в този основен сбор, тази фундаментална позиция или начин за справяне с битието, който представлява същината на една индивидуалност. Човек се влюбва във въплъщението на ценностите, формиращи характера на другия, които са отразени в неговите най-широки цели или в най-дребните му жестове, които създават стила на душата му — индивидуалния стил на едно уникално, неповторимо, незаменимо съзнание. Именно собственото усещане за живота изпълнява ролята на това, което избира, и то откликва на онова, което разпознава у личността на другия като своите собствени основни ценности. Това не е въпрос на изповядвани убеждения (макар че те не са без значение); въпрос е на много по-дълбока, съзнателна и подсъзнателна хармония.

При този процес на емоционално разпознаване са възможни множество грешки и трагични разочарования, тъй като усещането за живота само по себе си не е когнитивен водач, на който може да се разчита. И ако злото може да се степенува, в такъв случай едно от най-лошите последствия от мистицизма — що се отнася до човешкото страдание — е вярата, че любовта е свързана със „сърцето“, а не с ума, че любовта е чувство, независимо от разума, че любовта е сляпа и глуха за силата на философията. Любовта е изразът на философията — на един подсъзнателен философски сбор — и може би никой друг аспект на човешкото съществуване не се нуждае толкова отчаяно от съзнателната сила на философията. Когато от тази сила се поиска да удостовери и да подкрепи една емоционална оценка, когато любовта е съзнателно интегриране на разума и чувството, на ума и ценностите, тогава — и само тогава — тя е най-голямата награда за човешкия живот.

Изкуството е избирателно пресъздаване на действителността в зависимост от метафизичните ценностни съждения на един творец. То е онова, което интегрира и конкретизира метафизичните абстракции на човека. То е гласът на неговото усещане за живота. Изкуството като такова е предмет на същата загадъчна аура, на същите опасности, на същите трагедии — и понякога и на същата слава — като романтичната любов.

От всичко сътворено от човека може би изкуството е най-_лично_ важно за човека и най-слабо разбирано — и това ще разгледам в следващата глава.

февруари 1966 г.

Ако човек види в реалния живот красива жена с изискана вечерна рокля и херпес на устната, той ще възприеме този недостатък като незначителен здравословен проблем и няма да му обърне внимание.

Но същата тази жена, изобразена на картина, е изопачена, непристойно злобна атака срещу човека, срещу красотата, срещу всички ценности — и зрителят би изпитал чувство на огромно отвращение и възмущение по отношение на художника. (Има също и хора, които биха изпитали нещо подобно на одобрение; те биха принадлежали към същата морална категория, към която принадлежи художникът.)

Емоционалната реакция към тази картина би била мигновена, много по-бърза, отколкото умът на зрителя би могъл да съзре всички причини, свързани с това. Психологическият механизъм, който предизвиква тази реакция (и който е причина за картината) е усещането за живота на човека. (Усещането за живота е предконцептуален еквивалент на метафизиката, емоционална, подсъзнателно интегрирана оценка на човека и на битието.)

Именно усещането за живота на художника диктува и интегрира неговите творби, направлява безбройните избори, които той трябва да направи, от избора на тема до най-фините подробности на стила му. Именно усещането за живота на зрителя откликва на художественото произведение посредством сложна и въпреки това автоматична реакция на приемане и одобрение или отхвърляне и заклеймяване.

Това не означава, че усещането за живота е валиден критерий за естетическа стойност, било то за художника, или за зрителя. Усещането за живота не е безпогрешно. Но то е източникът на изкуството, психологическият механизъм, който дава възможност на човека да сътвори сфера като изкуството.