Айн Ранд - Романтически манифест

Един творец (като например скулптор от Средновековието), който представя човека като обезобразено чудовище, съзнава факта, че има хора, които са здрави, щастливи или уверени; но той разглежда тези състояния като случайни или илюзорни, като ирелевантни към основната човешка природа — и изобразява изопачена фигура, която въплъщава болка, грозота, ужас като истинското, природното състояние на човека.

Нека сега да разгледаме картината, описана в началото на тази глава. Херпесът на устните на красивата жена, който може да е лишен от значение в действителния живот, добива огромна метафизическа значимост благодарение на това че е изобразен в картина. Той заявява, че красотата на една жена и нейните усилия да бъде бляскава (красивата вечерна рокля) са безплодна илюзия, в чиято основа се таи семенцето на покварата, което може да ги очерни и унищожи във всеки миг; че така действителността се надсмива над човека; че всички човешки ценности и усилия са безсилни срещу мощта дори не на някакво грандиозно природно бедствие, а на жалка дребна физическа инфекция.

Натуралистичният по вид аргумент — според който в реалния живот една красива жена може да получи херпес — е ирелевантен в естетическо отношение. Изкуството не се интересува от действителните случки и събития като такива, а от тяхната метафизическа значимост за човека.

Знак за метафизичния уклон на изкуството може да се види в популярната представа, че читателят на художествена литература „се идентифицира с“ даден персонаж или персонажи от повествованието. „Да се идентифицираш с“ е разговорно обозначаване на процеса на абстрахиране: това означава да откриеш общ елемент между персонажа и себе си, да извлечеш абстракция от проблемите на персонажа и да я отнесеш към собствения си живот. Подсъзнателно, без всякакво познаване на естетическата теория, но благодарение на имплицитната природа на изкуството, именно това е начинът, по който повечето хора реагират на художествената литература и на всички останали форми на изкуството.

Това илюстрира един важен аспект от разликата между журналистически материал от реалния живот и художествено произведение: журналистическият материал е конкретика, от която могат да се извлекат, но могат и да не се извлекат абстракции, в която човек може да открие връзки със собствения си живот, а може и да не открие; художественото произведение е абстракция, която претендира за универсалност, т.е. за относимост към живота на всеки човек, включително и собствения ни живот. Следователно човек може да бъде безучастен и безразличен по отношение на един журналистически материал, при все че той отговаря на действителността; и в същото време да изпитва силно лично чувство по отношение на художествено произведение, въпреки че то е плод на измислица. Това чувство може да е положително, когато човек намери абстракция, относима към него самия, или пък отрицателно — например възмущение, когато възприеме абстракцията като неотносима и враждебна.

В едно произведение на изкуството човек търси не журналистическа информация, научно познание или нравствено ръководство (въпреки че те могат да съществуват като вторични последици), а осъществяването на една по-дълбока потребност: потвърждение на неговата представа за битието — потвърждение не в смисъл на разсейване на когнитивните му съмнения, а в смисъл че му дава възможност да наблюдава собствените си абстракции извън своя ум, под формата на екзистенциални конкретики.

Тъй като човекът живее, като премоделира своето физическо обкръжение така, че да служи на неговата цел, тъй като трябва най-напред да дефинира и след това да създаде своите ценности, рационалният човек се нуждае от конкретизиран израз на тези ценности, от образ, по чието подобие той ще премоделира света и себе си. Изкуството му предоставя този образ; то му дава преживяването да види пълната, непосредствена, конкретна реалност на своите далечни цели.

Тъй като амбицията на един рационален човек е безгранична, тъй като процесът, при който той следва и осъществява ценности продължава цял живот — и колкото по-висши са ценностите, толкова по-тежка е битката, — той се нуждае от миг, от час или някакъв период от време, през който да изпита усещането, че е осъществил задачата си, усещането, че живее във Вселена, в която ценностите му са успешно осъществени. Това прилича на миг отмора, миг, в който човек да се зареди с гориво, за да продължи по-нататък. Изкуството му дава това гориво; удоволствието да видиш опредметената реалност на своето усещане за живота е удоволствието да изпиташ какво би било да живееш в своя идеален свят.