Айн Ранд: Романтически манифест

Представете си каква би била разликата ако — в потребността си от философски съвет, потвърждение или вдъхновение — човекът се обърне или към изкуството на Древна Гърция, или към изкуството на Средновековието. Единият вид изкуство, което едновременно достига и до ума, и до чувствата му, като съчетава въздействието на абстрактната мисъл и на непосредствената реалност, му казва, че бедите са преходни, че възвишеността, красотата, силата, самоувереността са неговото нормално, естествено състояние. Другият вид изкуство му казва, че щастието е преходно и е злина, че той е уродлив, немощен, жалък, незначителен грешник, преследван от злобно ухилени гаргойли 2 2 Каменни скулптури в готическата архитектура, появили се най-напред като водоливници, представляващи гротескни изображения на животни, хора и фантастични създания. — Б.пр. , който пълзи в ужас, че ще попадне във вечната преизподня.

Последиците от едното и от другото преживяване са явни — и тяхна практическа демонстрация е историята. Не само изкуството е било отговорно за величието или за ужаса през тези две епохи, но изкуството е гласът на философията — на конкретната философия, която е господствала в тези култури.

Що се отнася до ролята на чувствата в изкуството и до подсъзнателния механизъм, който служи като интегриращ фактор както в творческото съзидание, така и в реакцията на човека към произведението, те обхващат едно психологическо явление, което можем да наречем усещане за живота . Усещането за живота е предконцептуален еквивалент на метафизиката, емоционална, подсъзнателно интегрирана оценка на човека и битието. Но макар да произтича от настоящата ни тема, тази тема е друга (ще я разгледам във втора и трета глави). Настоящата ни тема е единствено психоепистемологичната роля на изкуството.

Отговорът на един въпрос, зададен в началото на това изложение, би трябвало вече да е ясен. Причината, поради която изкуството има толкова дълбока лична значимост за хората е в това, че то потвърждава или отрича ефикасността на съзнанието на даден човек в зависимост от това дали творбата на изкуството подкрепя или отхвърля неговия собствен фундаментален възглед за действителността.

Такова е значението, такава е силата на нещо, което днес се намира най-вече в ръцете на хора, които с гордост изтъкват като препоръка за качествата си факта, че не знаят какво вършат.

Да им повярваме: наистина не знаят. Ние знаем.

април 1965 г.

Тъй като религията е примитивна форма на философия — опит да се предложи изчерпателна представа за реалността, — много от митовете на религията са изопачени, драматизирани алегории, основаващи се на някаква частица истина, някакъв действителен, макар и дълбоко убягващ аспект от човешкото битие. Една от тези алегории, особено страховита за хората, е митът за някакъв свръхестествен архивар, от когото нищо не може да се скрие, който записва всички човешки деяния — и добрите, и лошите, и благородните, и порочните — и в съдния ден изправя човека пред всичко записано.

Този мит е истинен, но не в екзистенциално, а в психологическо отношение. Безпощадният архивар е интегриращият механизъм в човешкото подсъзнание; а записаното е неговото усещане за живота .

Усещането за живота е предконцептуален еквивалент на метафизиката, емоционална, подсъзнателно интегрирана оценка на човека и на битието. То определя природата на емоционалните реакции на даден човек и същността на неговия характер.

Много преди човекът да достигне възрастта, на която може да разбере понятие като метафизика, той прави избор, формира си ценностни съждения, изпитва чувства и добива определена имплицитна представа за живота. Всеки избор и ценностно съждение предполагат някаква оценка за себе си и за света наоколо — и особено за способността на човека да борави със света. Той може да достига до съзнателни заключения, които да са истинни или лъжливи; или пък може да остане умствено пасивен и просто да реагира на събитията (т.е. просто да чувства). Но и в единия, и в другия случай неговият подсъзнателен механизъм сумира психологическите му дейности, интегрирайки неговите заключения, реакции или отказ от действия в един емоционален сбор, който създава обичаен модел и се превръща в негова автоматична реакция към околния свят. Това, което е започнало като поредица от единични, отделни заключения (или отказ те да бъдат направени) относно неговите конкретни проблеми, се превръща в обобщено усещане за битието, имплицитна метафизика с убедителната мотивационна сила на едно постоянно, основополагащо чувство — чувство, което е част от всички други негови чувства и стои в основата на всичките му преживявания. Това е усещането за живота.