Айн Рэнд - Атлас изправи рамене

Когато товарният влак изчезна, те видяха ъгловатите сгради, обвити в облаци пара. Лъчите на няколко силни прожектора прорязваха прави линии през тях. Парата беше червена като небето.

После се появи нещо, което не приличаше на сграда, а на раковина от разграфено на квадрати стъкло, обграждаща подпорни греди, кранове и покривни ферми в ослепителен оранжев пламтящ кръг.

Пътниците не можаха да схванат сложността на онова, което приличаше на разстлал се на километри град, който живееше без следа от човешко присъствие. Те виждаха кули, които приличаха на разкривени небостъргачи, мостове, увиснали между небето и земята, и ненадейни рани в солидните стени, откъдето излизаше огън.

Появи се административна сграда, съвсем близо до линията. Големият неонов надпис на покрива осветяваше вътрешността на вагоните, докато те преминаваха покрай него. Надписът гласеше „Риърдън стийл“.

Един пътник, който беше професор по икономика, отбеляза пред спътника си:

— Каква е стойността на индивида в титаничните колективни достижения на нашата индустриална епоха?

Друг, който беше журналист, си записа, за да го използва сетне в рубриката си: „Ханк Риърдън е от онези хора, които отпечатват името си върху всичко, до което се докоснат. От това може да си съставите мнение що за човек е Ханк Риърдън“.

Влакът стремително се носеше в мрака, когато една продълговата постройка изригна червено дихание към небето. Пътниците не обърнаха внимание — поредната излята порция стомана не беше събитие, на което те бяха научени да обръщат внимание.

Това беше първата пещ от първата поръчка за риърдънов метал.

За хората при устието на пещта, вътре във фабриката, първият пробив на течния метал на открито беше като разтърсващо чувство за разсъмване. Изливащата се тясна ивица метал имаше чистия бял цвят на слънчевата светлина. Черни облаци пара кипяха нагоре, прорязани от стихийни червени отблясъци. Водопади от искри излитаха в пулсиращи спазми, сякаш от разрязани артерии. Въздухът изглеждаше раздран, отразявайки беснеещия пламък, който не беше близо, а червените му петна се вихреха в пространството, сякаш не можеха да бъдат задържани в конструкция, направена от човек — сякаш щяха да погълнат колоните, гредите и стрелите на крановете отгоре. Но течният метал не внушаваше насилие. Той беше дълга бяла крива с гладкостта на сатен и приятелското излъчване на усмивка. Той течеше послушно по глинен улей, задържан само от две крехки прегради. После падаше през шест метра празно пространство в кофа, която побираше двеста тона. Поток от звезди витаеше над потока, изскочил от ведрото му спокойствие, нежен като дантела и невинен като детски фойерверк. Едва при по-внимателно вглеждане можеше да се забележи, че белият сатен кипи. От време на време от него излитаха пръски и падаха на земята: това беше метал, който, охлаждайки се при падането си върху земята, избухваше в пламъци.

Двеста тона метал, който трябваше да е по-здрав от стоманата, втечнен при температура от 2200 градуса, имаше силата да унищожи всяка стена на сградата и всеки един от мъжете, които работеха до потока. Но всеки инч от неговия път, всеки фунт от налягането му и съдържанието на всяка молекула бяха контролирани и произведени от съзнателно намерение, което беше работило по тях в продължение на десет години.

Докато трептеше из мрака на леярната, червеният отблясък криеше лицето на човек, който стоеше в един отдалечен ъгъл. Беше се облегнал на една колона и наблюдаваше. За момент блясъкът проряза очите му, които имаха цвета и качествата на бледосинкав лед, след това освети черната мрежа на металната колона и пепеляворусите къдрици на косата му, после се спусна по колана на непромокаемото му палто и джобовете, в които държеше ръцете си. Тялото му беше високо и изпито, той винаги бе бил твърде висок спрямо хората наоколо. Лицето му беше прорязано от издадени скули и от няколко остри линии — това не бяха бръчки от възрастта, той винаги ги беше имал, — те го правеха да изглежда стар на двайсет и млад сега, на четирийсет и пет.

Откакто се помнеше, му казваха, че лицето му е грозно, защото е неотстъпчиво, и жестоко, защото е безизразно. Оставаше безизразно и сега, докато гледаше метала. Това беше Ханк Риърдън.

Металът стигна до ръба на кофата и преля през него с дръзко разточителство. Тогава ослепително белите струйки станаха нажежено кафяви и след още миг се превърнаха в черни метални висулки, които започнаха да се отчупват и падат. Шлаката се вкоравяваше на гъсти, кафяви изпъкнали ивици, наподобяващи земната кора. Докато кората ставаше все по-дебела, на няколко места се образуваха кратери, в които бялата течна маса все още кипеше.