Айн Рэнд - Атлас изправи рамене

Един човек сякаш яздеше въздуха в кабината на кран. Кранистът дръпна един лост с небрежно движение на ръката: стоманени куки се спуснаха върху една верига, сграбчиха дръжките на разливната кофа, повдигнаха я плавно, като ведро с мляко — и двеста тона метал заплаваха през пространството към редицата форми, очакващи да бъдат запълнени.

Ханк Риърдън се облегна назад и затвори очи. Усещаше как колоната потрепва от тътена на крана. Работата е свършена, мислеше си.

Един работник го видя и се усмихна разбиращо, като съучастник във величествен празник — той разбираше защо тази висока, руса фигура трябваше да присъства тук тази вечер. Риърдън се усмихна в отговор: това беше единственият поздрав, който беше получил. След това си тръгна към кабинета; лицето му отново не изразяваше нищо.

Беше вече късно, когато Ханк Риърдън напусна кабинета си тази вечер, за да тръгне пеш от леярната до дома си. Трябваше да измине няколко мили през пуста местност, но просто му се искаше да го направи, без някаква осъзната причина.

Той вървеше с ръка в джоба, с пръсти, сключени около една гривна. Тя беше направена от риърдънов метал във формата на верижка. Пръстите му се движеха от време на време и усещаха тъканта й. Беше му отнело десет години, за да направи тази гривна. Десет години, мислеше си той, са много време. Пътят беше тъмен, обграден с дървета. Поглеждайки нагоре, можеше да види няколко листа на фона на звездите — листата бяха изкривени и изсъхнали, готови да паднат.

В далечината се виждаха светлинките от прозорците на къщите, пръснати из местността, но те караха пътя да изглежда още по-самотен.

Той никога не беше чувствал самота, освен когато беше щастлив. От време на време се обръщаше да погледне към червения отблясък на небето над леярната. Не мислеше за онези десет години. Тази вечер от тях беше останало само чувство, което не можеше да определи — беше спокойно и тържествено. Чувството беше някак сборно и нямаше защо отново да брои частиците, от които беше съставено. Но тези части, макар и неназовани, си бяха там, в чувството. Това бяха нощите, прекарани до пърлещите пещи в лабораторията на леярната; нощите, прекарани в работния кабинет в дома му над листове хартия, които изпълваше с формули и после разкъсваше, вбесен от неуспеха си; дните, когато младите учени от малкия екип, който беше подбрал да му помага, чакаха инструкции като войници, готови за безнадеждна битка, изчерпали изобретателността си, все още изпълнени с желание, но мълчаливи, с неизказаните думи, увиснали във въздуха: „Господин Риърдън, това не може да се направи…“; обедите, прекъснати и изоставени при внезапния проблясък на нова мисъл, която трябва да се проследи веднага, да се опита, да се тества, да се работи върху нея месеци наред, и да бъде зарязана като поредния провал; моментите, откраднати от конференции, от договори, от задълженията по управлението на най-добрата стоманолеярна в страната, откраднати почти с чувство за вина, сякаш скътани за някаква тайна любов… Една-единствена мисъл устояваше, неподвижна, през всички тези десет години, над всичко, което правеше и казваше. Мисълта оставаше в ума му, когато гледаше сградите на града, релсите на влаковата линия, светлината в прозорците на отдалечена ферма, ножа в ръцете на красива жена, която отрязва парче плод на някой банкет — мисълта за металната сплав, която ще бъде по-добра от всяка произведена някога стомана, метал, който ще бъде за стоманата това, което стоманата е била спрямо желязото; самоизтезанията, когато отхвърляше някоя надежда или мостра, без да си позволи да си признае, че е уморен, без да си даде време да чувства, насилвайки се през изцеждащото изтезание, през „не е достатъчно добро… още не е достатъчно добро“, и продължавайки напред без друг стимул, освен убеждението, че може да се направи… и след това денят, когато всичко беше свършено и резултатът беше наречен риърдънов метал… Тези неща бяха се нажежили до бяло, бяха се стопили и слели в него, и тяхната сплав беше странно, спокойно чувство, което го караше да се усмихва на пейзажа в мрака и да се чуди защо щастието може да причинява болка.

Не след дълго усети, че мисли за миналото си, сякаш няколко дни от него се бяха разгърнали пред него и искаха да бъдат разгледани отново. Той не искаше да ги гледа — презираше спомените като безсмислена глезотия. Но разбра, че тази вечер мисли за тях в чест на парчето метал в джоба си. Сетне си позволи да ги погледне.