Айн Рэнд - Атлас изправи рамене

Видя деня, когато стоеше на ръба на една скала и чувстваше струйка пот да се стича от слепоочието по врата му. Беше на четиринайсет, а това беше първият му работен ден в железните мини в Минесота. Опитваше се да се научи отново да диша, въпреки парещата болка в гърдите си. Стоеше и се проклинаше, защото беше решил, че няма да се уморява. След малко се върна към работата си, реши, че болката не е достатъчна причина, за да спре. Видя деня, когато стоеше на прозореца на кабинета си и гледаше мините — от онази сутрин насам те бяха вече негови. Беше на трийсет години. Случилото се през изминалите години нямаше значение, също както и болката не е имала значение. Беше работил в мини, в леярни, в железните заводи на север, придвижвайки се към избраната цел. Единственото, което си спомняше от тези места, беше, че хората около него като че ли никога не знаеха какво да правят, докато той винаги е знаел. Спомняше си как се чудеше защо толкова много железни мини затварят, също както и тези бяха на ръба да затворят, докато не ги беше поел. Гледаше скалните тераси в далечината. Неколцина работници слагаха нов надпис над един портал в края на пътя: „Руда Риърдън“.

Видя една вечер, когато беше се отпуснал на бюрото си в кабинета си.

Беше късно и служителите му си бяха тръгнали, така че той можеше да лежи там сам, без никой да го забележи. Беше уморен. Сякаш се беше състезавал със собственото си тяло и цялото изтощение от годините, което той отказваше да признае, го беше сграбчило и го беше притиснало към бюрото. Не чувстваше нищо, освен желанието да не мърда. Нямаше сили да чувства, нямаше сили дори и да страда. Беше изгорил всичко, което можеше да изгори в себе си, беше разпръснал толкова много искри, за да запали толкова много неща, и се чудеше дали някой може да му даде искрата, от която има нужда, тъкмо в този момент, когато чувстваше, че никога повече няма да може да се надигне. Запита се кой му беше дал пламък и го беше поддържал. След това изправи глава. Бавно, с най-голямото усилие в живота си, изправи тялото си, докато можа да седне, опрян с трепереща ръка върху бюрото. Никога повече не си зададе този въпрос.

Видя деня, в който стоеше на един хълм и гледаше мръсния изоставен парцел с постройки, който някога е бил стоманолеярна. Бяха я затворили, бяха се отказали от нея. Той я беше купил предишната вечер. Духаше силен вятър и през облаците се промъкваше сива светлина. На тази светлина той видя червеникавокафява ръжда, като засъхнала кръв, по стоманата на огромните кранове, и ярки, зелени, живи плевели, като преяли канибали, да растат над купчини строшено стъкло под стените, изградени от празни рамки. До една врата в далечината съзря черните силуети на мъже. Те бяха безработните от рушащите се бордеи на това, което някога е било процъфтяващ град.

Те стояха мълчаливо и гледаха бляскавата кола, която той беше оставил на портала на фабриката, чудеха се дали човекът на хълма е онзи Ханк Риърдън, за когото хората говореха, и дали е вярно, че фабриката ще бъде отворена отново. „Историческият цикъл на производство на стомана в Пенсилвания очевидно е към своя заник — беше писал един вестник, — и експертите са съгласни, че инвестицията на Хенри Риърдън в стомана е безнадеждна. Скоро ще можете да станете свидетели на сензационния край на сензационния Хенри Риърдън“.

Това беше преди десет години. Тази вечер студеният вятър, който брулеше лицето му напомняше за студения вятър през онзи ден. Обърна се и погледна назад. Червеният отблясък на леярната дишаше в небето — гледка, животворна като изгрев. Такива бяха спирките му, гарите, до които експресът беше стигнал и които беше подминал. Не си спомняше нищо отчетливо през годините между тях — годините бяха размазани, сякаш от високата скорост.

Каквото и да е било, мислеше си той, каквито и да са били напрежението и агонията, те си струваха, защото му бяха помогнали да стигне до този ден — денят, в който първата пещ от първата поръчка за риърдънов метал беше излята, за да се превърне в релси за „Тагарт Трансконтинентал“.

Той докосна гривната в джоба си. Беше я направил от този първи излят метал. Тя беше за съпругата му. Докато я докосваше, изведнъж разбра, че мисли за някаква абстракция, наречена „негова съпруга“, а не за жената, за която беше женен.

Прониза го съжаление, желание да не беше правил гривната, а сетне и вълна от самообвинение за съжалението. Той разтърси глава. Не беше време за старите му съмнения. Чувстваше, че може да прости всичко на всекиго, защото щастието беше най-сигурното средство за пречистване. Чувстваше се сигурен, че тази вечер всяко живо същество му желае доброто. Искаше да се срещне с някого, да се изправи пред първия непознат, да застане обезоръжен и открит, и да каже: „Погледни ме“. Хората, мислеше си, бяха толкова жадни да видят радостта, колкото винаги е бил и самият той — за миг на облекчение от сивия товар на страданието, което изглеждаше така необяснимо и ненужно. Никога не беше успял да проумее защо хората трябва да са нещастни.