Айн Рэнд - Атлас изправи рамене

— Седнете, господин Келог — каза тя, но той остана прав пред бюрото й.

— Някога ме помолихте да ви уведомя, ако реша да сменя работата си, госпожице Тагарт. Така че дойдох да ви кажа, че напускам.

Това беше последното нещо, което тя очакваше, отне й миг, преди да успее да попита тихо:

— Защо?

— По лични причини.

— Тук сте неудовлетворен?

— Не.

— Получили сте по-добра оферта?

— Не.

— В коя железопътна компания отивате?

— Не отивам в никоя компания, госпожице Тагарт.

— Тогава какво ще работите?

— Не съм решил още.

Тя го изучаваше, чувствайки се леко неудобно. В лицето му нямаше враждебност, той гледаше право в нея, отговаряше просто и прямо — говореше като човек, който няма какво да крие или да демонстрира, лицето му беше учтиво и празно.

— Тогава защо искате да напуснете?

— Въпросът е личен.

— Болен ли сте? Със здравето ви ли е свързано?

— Не.

— Ще напуснете ли града?

— Не.

— Да не сте наследили пари, които ви позволяват да се оттеглите?

— Не.

— Възнамерявате ли да продължите да работите, за да се издържате?

— Да.

— Но не искате да работите за „Тагарт Трансконтинентал“?

— Не.

— В такъв случай нещо трябва да е станало, за да ви подтикне към решението ви. Какво е то?

— Нищо, госпожице Тагарт.

— Бих желала да ми кажете. Имам причина да искам да знам.

— Ще ми повярвате ли за това, госпожице Тагарт?

— Да.

— Няма човек, предмет или събитие, свързано с работата ми тук, което да има някакво влияние върху решението ми.

— Нямате конкретно оплакване срещу „Тагарт Трансконтинентал“?

— Никакво.

— Тогава мисля, че може да промените мнението си, когато чуете какво искам да ви предложа.

— Съжалявам, госпожице Тагарт. Не мога.

— Може ли да ви кажа какво имам предвид?

— Да, ако искате.

— Ще повярвате ли, че бях решила да ви предложа поста, който ще ви предложа, преди да поискате да ме видите? Искам да го знаете.

— Винаги ще ви вярвам, госпожице Тагарт.

— Става въпрос за поста на управител на клона в Охайо. Ваш е, ако го искате.

На лицето му не пролича реакция, сякаш думите не означаваха за него повече, отколкото за някой дивак, който никога не е чувал за железници.

— Не го искам, госпожице Тагарт — отговори той.

След момент тя каза с напрежение в гласа:

— Напишете си сам фиша за заплатата, Келог. Назовете цената си, искам да останете. Мога да предложа толкова, колкото ви предлага която и да е железопътна компания.

— Няма да работя за друга железопътна компания.

— Мислех, че обичате работата си.

Това беше първият намек за емоция у него — просто леко разширяване на очите и странно, спокойно подчертаване на думите, когато той отговори:

— Обичам я.

— Тогава ми кажете какво трябва да кажа, за да ви задържа! — беше толкова неволно и толкова очевидно искрено, че той я погледна така, сякаш това му беше подействало.

— Може би не е честно да идвам тук, за да ви кажа, че напускам, госпожице Тагарт. Знам, че ме помолихте да ви кажа, защото искахте да имате възможност да ми направите контрапредложение. Така че щом съм дошъл, изглежда съм отворен за сделка. Но не съм. Дойдох само защото… защото исках да спазя думата си към вас.

Това прекъсване беше като внезапна светкавица, която й показа колко много са значели за него нейният интерес и молба, и че това решение не е било от лесните.

— Келог, нищо ли не мога да ти предложа? — попита тя.

— Нищо, госпожице Тагарт. Абсолютно нищо.

Той се обърна и тръгна към вратата. За пръв път в живота си тя се чувстваше безпомощна и победена.

— Защо? — попита тя, без да се обръща към него. Той спря. После вдигна рамене и се усмихна — за миг беше жив и това беше най-странната усмивка, която тя беше виждала: в нея се криеше скрита радост, разбито сърце и безкрайна горчивина. Той отговори:

— Кой е Джон Голт?

Започна с няколко светлинки. Докато един влак от линията на Тагарт пътуваше към Филаделфия, няколко блестящи, разпръснати светлинки се появиха в мрака. Те изглеждаха безцелни в празната равнина, но все пак бяха твърде силни, за да нямат цел. Пътниците ги гледаха лениво, без интерес.

След това се появи черният силует на някаква конструкция, която едва се виждаше на фона на небето, а след това — голяма сграда, съвсем близо до линията; сградата беше тъмна и отраженията от светлините на влака прорязваха плътното стъкло по стените й.

Идващият насреща товарен влак скри гледката, изпълвайки прозорците и профучавайки като петно от звуци. В неочаквана пролука в редицата от товарни вагони пътниците видяха далечни сгради под неясно очертаното, червеникаво зарево в небето. Заревото пулсираше неравномерно, сякаш сградите дишаха.