Айн Рэнд - Атлас изправи рамене

— Но с кого се консултира?

— С никого.

— Тогава какво, за Бога, знаеш за риърдъновия метал?

— Че това е най-великото нещо, пускано някога на пазара.

— Защо?

— Защото е по-здрав от стоманата, по-евтин от нея и ще надживее всяко парче метал, което съществува.

— Но кой казва това?

— Джим, учих инженерство в колежа. Когато погледна нещо, го виждам.

— И какво видя?

— Формулата на Риърдън и тестовете, които ми показа.

— Ако ставаха за нещо, все някой щеше да го използва, а никой не го е направил.

Той видя проблясъка на гняв и продължи нервно:

— Откъде можеш да знаеш, че е добър? Откъде можеш да си сигурна? Как можеш да решаваш?

— Все някой решава такива неща, Джим. Кой?

— Така или иначе не виждам защо ние трябва да сме първите. Изобщо не виждам защо.

— Искаш ли да спасим линията „Рио Норте“, или не?

Той не отговори.

— Ако пътят може да го понесе, бих изтръгнала всяко парче релса по цялата система и бих го заменила с риърдънов метал. Всичко има нужда от подмяна. Нищо няма да издържи още дълго. Но не можем да си го позволим. Първо трябва да се измъкнем от затрудненото положение. Искаш ли да излезем или не?

— Все още сме най-добрата железопътна компания в страната. Другите се справят много по-зле.

— Значи искаш да останем в това положение?

— Не съм казал това! Защо винаги опростяваш нещата по този начин? И ако те е грижа за парите, не виждам защо искаш да ги пръскаш за линията „Рио Норте“, когато „Финикс-Дюранго“ ни отмъкна целия бизнес там. Защо да харчим пари, когато нямаме защита срещу конкурент, който ще разруши инвестицията ни?

— Защото „Финикс-Дюранго“ е отлична железница, но аз възнамерявам да направя линията „Рио Норте“ по-добра. Защото ще победя „Финикс-Дюранго“, ако е необходимо — но няма да е необходимо, защото ще има място за две или три железопътни компании, които да печелят цели състояния в Колорадо. Защото бих ипотекирала цялата система, за да построя разклонение до всеки район около Елис Уайът.

— Писнало ми е да слушам за Елис Уайът.

Той не хареса начина, по който очите й се преместиха върху него и останаха неподвижни за миг.

— Не виждам никаква нужда от незабавно действие — каза той, звучеше засегнат. — И какво точно смяташ за толкова обезпокоително в настоящото положение на „Тагарт Трансконтинентал“?

— Последствията от твоята политика, Джим.

— Коя политика?

— Първо — тринайсетмесечният експеримент с „Асошиейтед Стийл“. И второ — мексиканската ти катастрофа.

— Бордът одобри договора с „Асошиейтед Стийл“ — побърза да каже той. — Бордът гласува и да се построи линията „Сан Себастиан“ Освен това не разбирам защо я наричаш катастрофа.

— Защото мексиканското правителство ще национализира линията ти всеки момент.

— Това е лъжа! — гласът му стигна до вик. — Това са просто злонамерени слухове! Имам отличен вътрешен източник, който…

— Не ми показвай, че си уплашен, Джим — каза тя презрително. Той не отговори. — Няма полза да се паникьосваш за това сега. Единственото, което можем да направим, е да се опитаме да омекотим удара. А ще бъде лош удар. Четиринайсет милиона долара са загуба, от която няма да се възстановим лесно. Но „Тагарт Трансконтинентал“ е понасяла много силни трусове и в миналото. Ще се постарая да понесе и този.

— Отказвам да допусна, категорично отказвам да допусна възможността линията „Сан Себастиан“ да бъде национализирана!

— Добре. Не я допускай.

Тя замълча. Той каза отбранително:

— Не разбирам защо толкова искаш да дадеш шанс на Елис Уайът, а смяташ, че е грешка да взимаме участие в развитието на една онеправдана държава, която никога не е имала шанс.

— Елис Уайът не иска от никого да му даде шанс. А аз не съм в бизнеса с даване на шансове. Аз управлявам железопътна компания.

— Това е изключително тесногръдо, мисля аз. И не виждам защо трябва да помагаме на един човек, вместо на цяла нация.

— Не съм заинтересована да помагам на никого. Искам да правя пари.

— Това е непрактичен подход. Егоистичната алчност за печалба е нещо, което остана в миналото. Сега е общоприето, че интересите на обществото като цяло трябва да бъдат поставяни на първо място във всеки бизнес, който…

— Колко възнамеряваш да говориш, за да избегнеш темата, Джим?

— Коя тема?

— Договорът с „Риърдън стийл“.

Той не отговори. Седеше и я изучаваше мълчаливо. Стройното й тяло, на ръба на припадъка от изтощение, се държеше изправено от правата линия на раменете, а раменете се държаха от съзнателно усилие на волята. Малцина харесваха лицето й: то беше твърде студено, очите — твърде настойчиви, нищо не можеше да й придаде чара на мекия поглед. Красивите крака, спуснати надолу от облегалката на стола към средата на полезрението му, го притесняваха — те объркваха оценката му.