Айн Рэнд - Атлас изправи рамене

Тя остана безмълвна, а той беше принуден да попита:

— Значи реши да поръчаш просто така, под влияние на моментен подтик, по телефона?

— Реших преди шест месеца. Чаках Ханк Риърдън да се приготви за производство.

— Не го наричай Ханк Риърдън. Вулгарно е.

— Всички го наричат така. Не сменяй темата.

— Защо е трябвало да му се обаждаш снощи?

— Не можах да го намеря по-рано.

— Защо не изчака, докато се върнеш в Ню Йорк, и тогава…

— Защото видях линията „Рио Норте“.

— Ще имам нужда от време да го обмисля, да изложа нещата пред борда, да намеря най-доброто…

— Няма време.

— Не ми даде шанс да си съставя мнение.

— Изобщо не ми пука за твоето мнение. Няма да споря с теб, с твоя борд или твоите професори. Имаш да правиш избор — и трябва да го направиш сега. Просто кажи да или не.

— Това е нелеп, своеволен, произволен начин да…

— Да или не?

— Това ти е проблемът. Винаги свеждаш всичко до „да“ или „не“. Нещата никога не са така абсолютни. Нищо не е абсолютно.

— Металните релси са. Дали ще ги получим или не — също.

Тя чакаше. Той не отговори.

— Е? — попита тя.

— Поемаш ли отговорността за това?

— Да.

— Действай — каза той и добави: — Но на твой риск. Няма да го отменя, но не мога да гарантирам какво ще кажа на борда.

— Кажи каквото искаш.

Тя се изправи. Той се наведе над бюрото, не желаейки да приключи разговора, и при това да го приключи толкова решително.

— Ясно ти е, разбира се, че всичко това ще изисква една дълга процедура — каза той почти обнадеждено. — Не е толкова просто.

— О, естествено — каза тя. — Ще ти пратя подробен доклад, който Еди ще подготви и който ти няма да прочетеш. Еди ще ти помогне с работата. Отивам във Филаделфия довечера, за да видя Риърдън. Двамата имаме доста работа.

И добави:

— Наистина е толкова просто, Джим.

Тя се обърна, когато той проговори отново — и онова, което каза, беше смущаващо неуместно:

— За теб всичко е наред, защото имаш късмет. Другите не могат да го направят.

— Какво да направят?

— Другите хора са човечни. Чувствителни са. Не могат да посветят целия си живот на метали и машини. Ти имаш късмет — никога не си имала някакви чувства. Никога не си чувствала каквото и да е.

Тя го погледна, тъмносивите й очи преминаха бавно от удивление към спокойствие, после придобиха странно изражение, което напомняше на изтощение, само че отразяваше много повече от простото понасяне на момента.

— Не, Джим — тихо каза тя. — Мисля, че никога не съм усещала каквото и да е.

Еди Уилърс я последва до кабинета й. Когато тя се връщаше, той чувстваше, че светът става по-ясен, по-прост и лесен за справяне и забравяше моментите си на безформен страх. Той беше единственият човек, който смяташе за напълно естествено тя да бъде оперативен вицепрезидент на голяма железопътна компания, макар и да беше жена. Тя му беше казала, когато той беше на десет, че ще управлява компанията някой ден. Сега това не го учудваше, също както не го беше учудило и през онзи ден на полянката в гората.

Когато влязоха в кабинета, когато той я видя да сяда на бюрото и да хвърля поглед на бележките, които й беше оставил, той се почувства сякаш е в колата си със запален двигател, готов да потегли.

Тъкмо щеше да напусне кабинета й, когато си спомни за нещо, което не беше докладвал.

— Оуън Келог от отдела на терминала помоли за среща с теб — каза той.

Тя вдигна поглед учудено.

— Странно, тъкмо щях да пратя да го повикат. Нека се качи. Искам да го видя… Еди — изведнъж, добави тя, — преди да започна, кажи им да ме свържат с Ейърс от Музикална компания „Ейърс“.

— Музикална компания? — повтори невярващо той.

— Да, има нещо, което искам да го питам.

Когато господин Ейърс запита с учтива готовност каква услуга може да й окаже, тя го попита:

— Можете ли да ми кажете дали Ричард Хали е написал нов концерт за пиано, пети?

— Пети концерт ли, госпожице Тагарт? Не, разбира се, че не.

— Сигурен ли сте?

— Напълно сигурен, госпожице Тагарт. Не е писал нищо през последните осем години.

— Жив ли е още?

— Ама разбира се… тоест, не мога да кажа със сигурност, той изчезна напълно от обществения живот, но съм сигурен, че щяхме да чуем, ако е умрял.

— Ако е написал нещо, щяхте ли да знаете?

— Разбира се. Първи щяхме да разберем. Ние издаваме всичките му творби. Но е спрял да пише.

— Разбирам. Благодаря.

Когато Оуън Келог влезе в кабинета й, тя го погледна със задоволство. Радваше се да види, че смътния спомен за неговия вид е верен — лицето му имаше същите качества като това на младия спирач във влака, лице на онзи тип човек, с който тя можеше да върши работа.