Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 3

- Електроснабдяванет о... - задавено каза тя - ... електроснаб дяването тук... работ и с вашия

двигател?

- Да.

- Значи е построен? И раб оти?

- Сготви ви закуска.

- Искам да го видя!

- Не се мъчете да куцате до печката. Това си е об икновена електрическа печка като всичк и

други, само е стотина пъти по-евтина за употреба. И само това ще можете да видите, госпожице Тагарт.

- Обещахте ми да ми покажете долината.

- Ще ви я покажа. Но не и електрическия генератор.

- Ще ме разведете ли сега, щом свършим?

- Стига да искате - и стига да можете да се движите.

- Мога.

Той стана, отиде до телефона и набра един номер.

- Ало, Мидас? Да... Така ли? Да, тя е доб ре... Ще ми дадеш ли под наем колата си за деня?

Благодаря. Обичайната тарифа - двайсет и пет цента на час... Можеш ли да я изпратиш? Случайно да

имаш някакъв бастун? Ще ѝ трябва... Тази вечер ли? Да, така мисля. Ще го направим. Благодаря.

Той затвори. Тя го гледаше невярващо.

- Правилно ли разб рах, че господ ин Мълиган, който струва около двеста милиона долара, ще в и

иска само двайсет и пет цента, за да използвате колата му?

- Точ но така.

- За Бога, не можеше ли да ви я даде прост о от вежливост?

Той седеше и я гледаше, изучаваше лицето ѝ, сякаш нарочно я оставяше да види веселието в

неговото.

- Госпожице Тагарт - каза той, - в тази долина нямаме закони, нямаме никакви правила, никаква

официална организация. Идваме тук, защото искаме да си починем. Но имаме определе ни обичаи, които

всички спазваме, защото са свързани с нещата, от които искаме да си починем. Така че ще ви

предупредя, че има една дума, която е забранена в долината: думата „давам".

- Съжалявам - каза тя. - Прав сте.

Той напълни отново чашата ѝ с кафе и ѝ подаде пакет цигари. Тя се усмихна, когато си взе една :

тя носеше знака на долара.

- Ако не сте твърде изморена до довечера - каза той, - Мълиган ни покани на вечеря. Там ще има

няколко гости, които, мисля, ще искате да видите.

- Ама разбира се! Няма да съм твърде уморена. Май никога повече няма да чувствам умора.

Тъкмо свършваха закуската, когато видяха колата на Мъли ган да спира пред къщата. Шофьорът

изскочи, хукна нагоре по пътеката и се втурна в стаята, без да спре, за да позвъни или да почука. Отне ѝ

миг да осъзнае, че нетърпеливият, задъхан, разрошен млад човек е Куентин Даниълс.

- Госпожице Тагарт - без дъх каза той, - съжалявам! - отчаяната вина в гласа му конт растираше с

веселата възбуда по лицето му. - Никога не съм престъпвал думата си преди! Няма извине ние за това, но

мога да ви помоля за прошка, и знам, че няма да ми повярвате, но истината е, че аз... аз забравих!

Тя погледна Голт.

- Вярвам ти.

- Забравих, че ви обещах да чакам, забравих за всичко, до преди няколко м инут и, когат о

господин Мълиган ми каза, че сте се разбили тук със самолет. И тогава разбрах, че аз съм виновен, и ако

нещо ви се беше случило - Боже, добре ли сте?

- Да. Не се притеснявайте. Седнете!

- Не знам как някой може да забрави честната си дума. Не знам какво ми стана.

- Аз знам.

- Госпожице Тагарт, работех по това месеци наред, по една определена хипотеза, и колкот о

повече работех, толкова по-безнадеждно изглеждаше. Не бях мръднал от лабораторията през последни-

те два дни, опитвах се да реша уравнение, което изглеждаше невъз можно. Чувствах, че ще умра на

черната дъска, но няма да се откажа. Беше късно през нощта, когато той влезе. Май дори не го

забелязах. Каза, че иска да говори с мен, аз го помолих да изчака и веднага про дължих. Мисля, че бях

забравил за присъствието му. Не знам колко дълго е стоял там и ме е наблюдавал, но си спомням, че

изведнъж ръката му се протегна, изтри всичките ми цифри от дъската и написа едно кратко уравнение.

И тогава го забелязах - и изкрещях, защото това не беше пълният отговор за двигателя. Но беше пътят

към него, път, който не бях видял, за чието съществуване не подозирах, но знаех къде води! Помня, че

викнах: „Откъде знаете?" - а той отговори, като посочи една снимка на двигателя: „Аз съм човекът,

който пръв го направи". И това е последното, което си спомням, госпожице Тагарт, тоест последното,

което си спомням от собственото си съществуване, защото след това говорехме за статично електри-

чество и за преобразуването на енергията и за двигателя.

- Говорехме за физика през целия път дотук - каза Голт.

- О, спом ням си, когат о ме попитахте дали ще д ойда с вас -каза Даниълс, - дали съм готов да