Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 3

седалка и я обгърна с ръка. Тя чувстваше от време на време пробождаща болка, но не можеше да ѝ

обръща внимание. Гледаше далечните къщи на града, когато Мълиган натисна стартера и колата тръгна

напред и премина покрай знака на долара, а един златен лъч я заслепи и се плъзна по челото ѝ.

- Кой е собственикът на това място? - попита тя.

- Аз - каза Мълиган.

- Ами той какъв е? - тя посоч и Голт.

Мълиган се разсмя.

- Той просто работ и тук.

- А вие, докт ор Акстън? - попита тя.

Той погледна Голт.

- Аз съм един от двамата му бащи, госпожице Тагарт. Онзи, който не го предаде.

- О! - каза тя, когато още една връзка си дойде на мястото. - Трет ият ви ученик?

- Точ но така.

- Вторият помощник-деловод ител! - извед нъж простена тя, спом няйки си нещо.

- Това пък какво е?

- Така го нарече докт ор Стедлър. Това, каза докт ор Стедльр, е станал трет ият му ученик.

- Надценил ме е - каза Голт. - По скалата на неговите стандарти и неговия свят аз стоя много по-

ниско.

Колата беше навлязла в морава, която се простираше пред самотна къща, на един хребет над

долината. Видя мъж да слиза по пътеката пред тях и да бърза към града. Носеше сини работни дрехи и

кутия за храна. Имаше нещо познато в резките му, лов ки движения. Когато колата мина покрай него, тя

зърна лицето му, подскочи напред , а гласът ѝ се извиси до вик - от болката от движението и шока от

видяното:

- Спрете! Спрете! Не го изпускайте!

Беше Елис Уайът. Тримата мъже се засмяха, но Мълиган спря колата.

- О... - безсилно, извинително каза тя, забравила, че това е място, от което Уайът не може да

изчезне. Той тичаше към тях: също бе я познал. Когато се хвана за бронята на колата, за да за бави

скоростта ѝ, тя видя лицето и младата, триумфираща усмивка, която беше виждала само веднъж преди:

на перона на железопътния възел на Уайът.

- Дагни! И ти ли, най-сетне? Ед на от нас?

- Не - каза Голт. - Госпожица Тагарт катастрофира.

- Какво?

- Самолетът ѝ се разби. Не го ли видя?

- Разбил се е – тук?.

- Да.

- Чух самолет, но... - учуденият му поглед се смени с прия телска усмивка, изпълнена със

съжаление и радост едновременно. - Разбирам. О, по дяволите, Дагни, това е абсурдно!

Тя го гледаше безпомощно, неспособна да свърже миналото с настоящето. И също така

безпомощно, както човек би споде лил с мъртъв приятел, на сън, каза думите, които съжалява, че е

пропуснала да му каже приживе, през спомена за един телефон, който звъни без отговор, преди почти

две години, тя каза думите, които се беше надявала да му каже, ако отново го зърне някога:

- Аз... се опитах да се свържа с теб.

Той се усмихна кротко.

- И ние се опит ваме да се свържем с теб оттогава насам, Даг ни... Ще те видя довечера. Не се

притеснявай, няма да изчезна - а и не мисля, че и ти ще изчезнеш.

Той махна на другите и се отдалечи, размахвайки кутията с храна. Когато Мълиган запали

колата, тя погледна нагоре и видя очите на Голт, които я наблюдаваха внимателно. Лицето ѝ придоби

студен израз, сякаш в открито признание за болката и напук на задоволството, което това можеше да му

достави.

- Добре - каза тя. - Разбирам на какъв шок искате да ме изложите.

Но по лицето му нямаше нито жестокост, нито жал - само уравновесения израз на

справедливост.

- Първот о ни правило т ук, госпожице Тагарт - отговори той - е, че човек винаги трябва сам да

види.

Колата спря пред самотна къща. Беше построена от груби гранитни блокове, а почти цялата ѝ

предна стена беше заета от прозорец.

- Ще изпратя лекаря - каза Мълиган и продължи нататък, докато Голт я носеше нагоре по

пътеката.

- Вашата къща? - попита тя.

- Моята - отговори т ой и отвори с рит ник вратата. Пренесе я през прага в огрянот о пространство

на всекидневната си, където слънчевата светлина се лееше по стените от полиран бор. Тя видя ръчно

изработени мебели, таван от голи, груби греди, свод към малка кухня с грубовати лавици, гола дървена

маса и поразителния за това място хром, който блестеше от електрическата фурна - мястото имаше

примитивна простота на хижа на заселник, всичко беше сведено до най-основните нужди, но със

свръхмодерно умение.

Той я пренесе през слънчевите лъчи до малка стая за гости и я сложи на едно легло. Тя забеляза

прозореца, отворен към дълга поредица от скални стъпала и борове, които сякаш подпираха небето.

Забеляза и малки ивици, които изглеждаха като надписи, изрязани в дървото на стените, няколко