Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 3

- Вас ли преследвах? - попита тя.

- Да.

Тя се огледа бавно наоколо. Лежеше на тревата на една поляна в подножието на гранитен хълм,

който се издигаше на стотици футове височина в синьото небе. На другия край на полето няколко

канари, борове и блестящите листа на брезите крие ха пространството, което се простираше до далечната

стена на околните планини. Самолетът ѝ не беше разбит - беше там, на няколко фута, кацнал по корем в

тревата. Не се виждаше друг са молет, нито сгради, никакъв знак за човешко присъствие.

- Каква е тази долина? - попита тя.

Той се усмихна:

- Терминалът на „Тагарт ".

- Какво искате да кажете?

- Ще вид ите.

Неясен импулс, подобен на мускулен спазъм, я накара да провери колко сила ѝ е останала.

Можеше да движи ръцете и крака та си, можеше да повдига главата си, усещаше пробождаща болка,

като си поемеше дълбоко дъх, виждаше тънка струйка кръв да тече по чорапа ѝ.

- Може ли човек да излезе от това място? - попита тя.

Гласът му звучеше сериозно, но блясъкът на метално-зелените очи беше усмивка:

- В момента - не. След време - да.

Тя понечи да се изправи. Той се наведе да я повдигне, но тя събра всичките си сили във

внезапен, ловък подскок и се измъкна от хватката му, борейки се да стане.

- Мисля, че мога... - започ на тя и рухна върху него в същия м омент , когато краката ѝ се опряха о

земята и взрив от болка избухна в глезена ѝ, който не можеше да я удържи. Той я вдигна на ръце и се

усмихна.

- Не, не м ожете, госпожице Тагарт - каза той и тръгна през поляната. Тя лежеше неподвижно,

беше го обгърнала с ръце, гла вата ѝ беше на рамото му, и си мислеше: само за няколко мига, докато трае

това, мога да се отпусна напълно, да забравя всичко и да си позволя да се отдам на чувствата... Кога

беше изпитвала това преди, чудеше се, някога беше имало такъв миг, в който те зи думи се бяха

появявали в съзнанието ѝ, но сега не можеше да си го спомни. Някога беше познала това чувство на

сигурност, на нещо окончателно, достигнато, което не може да бъде поставяно под въпрос. Но за нея

беше нещо ново да се чувства защитена и да може да приеме защитата, да се отпусне - точно така,

защото точно това специално чувство на безопасност не беше защита от бъдещето, а от миналото, не

беше защита, която спес тява битката, а която я спечелва, не беше защита заради слабост та ѝ, а заради

силата... Усещайки необичайната сила на натиска на ръцете му върху тялото си, златистите и ръждивите

кичури на косата му, сенките на клепките по кожата на лицето му само на няколко инча от нейното, тя

се чудеше смътно: защитена, но от какво? Тъкмо той беше врагът... нали? Защо? Не з наеше, не можеше

да мисли за това сега. Беше й необходимо усилие да си спомни, че преди няколко часа имаше цел и

мотив. Насили се да си ги припомни.

- Знаехте ли, че ви следвам? - попита тя.

- Не.

- Къде е вашият самолет?

- На пистата.

- Къде е пистата?

- На другия край на долината.

- Нямаше летище в долината, когато гледах надолу. Нямаше дори ливада. Как се е появило там?

Той погледна небето.

- Гледайте внимателно. Виждате ли нещо там горе?

Тя отпусна глава назад, погледна право в небето, но не видя нищо, освен мирната синева на

утрото. След малко различи няколко неясни ивици трептящ в светлината въздух.

- Топлинни вълни - каза тя.

- Пречупващи лъч и - отговори той. - Дъното на д олината, което сте видяла, е планински връх,

висок осем хиляди фута, на пет мили оттук.

- То... какво?

- Планински връх, койт о никой летец не б и избрал за призе мяване. Онова, което сте видяла, е

негово отражение, проектирано върху тази долина.

- Как?

- По същия метод, кат о мираж в пустинята: изображение, пречупено от слой горещ въ здух.

- Как?

- С екран от лъч и, изч ислени срещу всичко - всичко с изключение на кураж като вашия.

- Какво искате да кажете?

- Никога не съм мислил, че който и да е самолет ще рискува да се спусне на седемстотин фута

от земята. Ударихте се в лъчевия екран. Някои от лъчите са такива, че гасят електромагнитните

двигатели. Е, това е вторият път, когато ме побеждавате: никога преди не са успявали да ме проследят.

- Защо поддържате този екран?

- Защото това място е частна собственост и целта е да остане такава.

- Какво е това място?

- Ще ви го покажа, след като сте вече тук, госпожице Тагарт. Ще отговарям на въпросите, след

като го видите.

Тя остана безмълвна. Забеляза, че е попитала за всичко друго, освен за него самия. Сякаш той