Айн Ранд: Атлас изправи рамене част 3

- Какво е това? - едва успя да каже тя, сочейки знака.

- А, това е шега на Франсиско.

- Франсиско кой? - прошепна тя, макар да знаеше отговора.

- Франсиско д’Анкония.

- И той ли е тук?

- Всеки момент трябва да пристигне.

- Как така е негова шега?

- Той даде този знак като подарък за рождения ден на собственика на това място. И след т ова

всички го приехме като на ша лична емблема. Идеята ни хареса.

- Не сте ли вие собственикът на това място?

- Аз ли? Не - той погледна надолу към под ножиет о на скалите, посоч и натам и добави: - Ето го

собственикът, идва.

Една кола беше спряла в края на черния път под тях и два ма мъже се качваха бързо по пътеката.

Тя не можеше да различи лицата им - единият беше слаб и висок, а другият - по-нисък и мускулест.

Изгуби ги от поглед на завоите, докато той продължаваше да я носи надолу, за да ги пресрещне.

Срещнаха се, когато те се появиха изведнъж иззад една скала, на някол ко фута разстояние. Лицата им я

поразиха рязко, като челен сблъсък.

- Проклет да съм! - каза мускулест ият мъж, когот о тя не познаваше, вт орачен в нея. Тя обаче

гледаше високата, елегантна фигура на спътника му: беше Хю Акстън. Тъкмо Акстън заговори пръв,

след като ѝ се поклони с вежлива усмивка за поздрав.

- Госпожице, за пръв път някой доказва, че греша. Не знаех - когато ви казах, че никога няма да

го откриете, - че следващия път, когато ви видя, ще бъдете в ръцете му.

- В чии ръце?

- Ами на изобретателя на двигателя.

Тя въздъхна и затвори очи — това беше онази връзка, която знаеше, че е трябвало да направи.

Когато ги отвори отново, гле даше в Голт. Той се усмихваше с насмешка, сякаш знаеше изцяло какво

означава това за нея.

- Добре щяхте да се наред ите, ако си бяхте счупили врата! - сопна ѝ се мускулест ият мъж, с яда

на загриженост, почти на привързаност. - Толкова неприятности, и то за човек, когото щяхме да

приемем с такава готовност, ако беше решил да дойде през предната врата!

- Госпожице Тагарт , може ли да ви представя Мидас Мълиган? - каза Голт.

- О - безсилно каза тя и се засмя; вече нищо не м ожеше да я учуди. - Мислите ли, че съм умряла

в катастрофата и това е някакъв друг вид съществуване?

- Това наист ина е д руг вид съществуване - каза Голт. - Но като говорим за ум иране, не ви ли се

струва, че е по-скоро обратното?

- О, да - прошепна тя. - Да... - усмихна се на Мълиган. - Къде е предната врата?

- Тук - каза той и посоч и челото си.

- Изгубих ключа - просто и см ирено каза тя. - Точ но сега май съм изгубила всички ключ ове.

- Ще ги намерите. Но какво, за Бога, правехте в този самолет?

- Преследвах го.

- Него? - той посоч и Голт.

- Да.

- Имате късмет, че сте жива! Сериозно ли сте ранена?

- Не мисля.

- Ще трябва да отговорите на няколко въпроса, след като ви закърпят.

Той се извърна рязко и тръгна пръв към колата, после погледна Голт.

- И какво ще правим сега? Ето едно нещо, за което не бяхме подготвени: за първия

стачкоизменник.

- Първия... какво? - попита тя.

- Зарежи - каза Мълиган и поглед на Голт. - Какво ще правим?

- Ще бъде моя грижа - каза Голт. - Аз ще отговарям. Ти поеми Куент ин Даниълс.

- Ама той не е никакъв проб лем. Има нужда само да се запознае с мястото. Май знае останалото.

- Да, практ ически е изм инал целия път сам - той я видя да го гледа сащисано и каза: - Има едно

нещо, за което трябва да ви благодаря, госпожице Тагарт: направихте ми комплимент, кога то избрахте

Куентин Даниълс да продължи работата ми. Може ше да го направи.

- Къде е той? - попита тя. - Ще ми кажете ли какво стана?

- Ами Мидас ни посрещна на летището, закара ме до дома м и и взе Даниълс със себе си. Щях да

се присъединя към тях за закуска, но видях самолета ви да пада и да се забива в тази поля на. Аз бях най-

близо до катастрофата.

- Дойдохме възможно най-бързо - каза Мълиган. - Мислех си, че който и да е в този самолет ,

заслужава да се пребие. Никога не съм мислел, че може да е един от двамата души в целия свят, за които

бих направил изключение.

- Кой е другият? - попита тя.

- Ханк Р иърдън.

Тя трепна - беше като внезапен удар, дошъл отдалеч. Запита се защо ѝ се струва, че Голт

напрегнато гледа лицето ѝ и че вижда за миг промяна в неговото, твърде кратка, за да бъде опреде лена.

Бяха стигнали до колата. Беше кабриолет „Хамънд", със свален гюрук, един от най-скъпите

модели, на няколко години, но поддържан в блестящо състояние. Голт я настани внимателно на задната