Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 3

такова поведение - започна да се усмихва, но усмивката премина в горчив смях.

- Как? - попита тя. - Във ферма за свине?

- Нищо подобно. В „Самолет и Сандърс".

- Къде е това?

- Къде мислите, че е? В онази сграда в Ню Джърси, която братовч едът на Тинки Холъуей купи

от банкрутиралите ми нас ледници с правителствен заем и отменен данък? В сградата, в която произведе

шест самолета, които никога не се отделиха от земята, и осем, които излетяха, но се разбиха с по

четирийсет пътници?

- Тогава къде е?

- Там, където съм аз.

Той посочи другата страна на пътя. Тя хвърли поглед през върховете на боровете и видя

бетонния правоъгълник на летище в дъното на долината.

- Имаме няколко самолета тук и моята работа е да се грижа за тях - каза той. - Аз съм свиневъд и

пазач на летището. Справям се доста добре с произвеждането на шунка и бекон, и то без хората, от

които обикновено ги купувах. Но тези хора не могат да произведат самолети без мен - а без мен не могат

да произведат дори и шунката и бекона си.

- Но вие не сте проект ирали самолет и.

- Не, не съм. Не съм произвеждал и дизеловите двигатели, които някога ви обещах. Откакт о ви

видях за последен път, проектирах и произведох само един нов трактор. Наистина един - сглобих го на

ръка, не беше необходимо масово производство. Но този трактор намали осемчасовия работен ден на

четири часа - правата линия на ръката му, протегната и сочеща на някъде през долината, се движеше

като царски скиптър, очите ѝ я следваха и тя видя зелените тераси на висящи градини на ед ин далечен

планински склон - фермата за пилета и крави на съдията Нарангансет - ръката му се протегна бавно към

дълга, плоска лента от зеленикаво злато в подножието на каньона, сетне към яркозелен парцел - това са

житните ниви и парцелите с тютюн на Мидас Мълиган. Сетне посочи гранитна тераса, нашарена със

светещи ивици листа - и овощната градина на Ричард Хали.

Очите ѝ, следвайки движението на ръката му, отново и от ново проследиха всичко, дълго след

като той беше спрял да показва. Каза само:

- Разбирам.

- Сега вярвате ли, че мога да поправя самолета ви? - попита той.

- Да. Но виждали ли сте го?

- Разбира се. Мидас извика двама лекари незабавно: Хендрикс за вас и мен за самолета ви.

Може да се поправи. Но ще е скъпоструваща работа.

- Колко?

- Двеста долара.

- Двеста долара? - невярващо повтори тя, цената ѝ се струваше съвсем ниска.

- В злато, госпожице Тагарт.

- О...! Добре, откъде мога да купя злат ото?

- Не можете - каза Голт.

Тя се извъртя рязко и се обърна предизвикателно към него:

- Нима?

- Не. Не и там, откъдето идвате. Законите ви го забраняват.

- А вашите не?

- Не.

- Тогава м и продайте. Изберете свой обменен курс. Назове те каквато сума решите - в мои пари.

- Какви пари? Нямате и стот инка, госпожице Тагарт.

- Какво? - една наслед ница на Тагарт не очакваше да чуе такива дум и.

- Нямате и стотинка в тази долина. Притежавате милиони долари в дялове от „Тагарт

трансконтинентал", но тук можете да си купите с тях само фунт бекон от свинефермата на Сандърс.

- Разбирам.

Голт се усмихна и се обърна към Са ндърс:

- Давай, оправи самолета. Госпожица Тагарт ще плати за това после.

Той натисна стартера и потегли, а тя стоеше изпъната, без да задава въпроси. Силно тюркоазена

повърхност разделяше хълмовете пред тях, в края на пътя - отне ѝ секунда да разбере, че това е езеро. В

неподвижната вода сякаш се срещаха синевата на небето и зеленината на покритите с борове планини в

толкова блестящо чист цвят, че самото небе изглеждаше мътно, бледосиво. Поток от вряща пяна се

спускаше между боровете и се разбиваше по скалистите стъпала, за да изчезне в спокойната вода. До

потока имаше малка гранитна сграда. Голт спря колата точно когато един плещест човек с работно

облекло излезе на пра га през отворената врата. Беше Дик Макнамара, който някога бе най-добрият ѝ

подизпълнител.

- Добър ден, госпожице Тагарт! - щастливо каза той. - Радвам се да видя, че не сте ранена лошо.

Тя кимна с глава в мълчалив поздрав - беше като поздрав към загубата и болката от миналото,

към онази тъжна вечер и към отчаяното лице на Еди Уилърс, който ѝ съобщава новината за изчезването

на този човек. Ранена лошо ли? - мислеше си тя. Бях ранена, но не при катастрофата, а онази вечер, в

празния офис... На глас попита:

- Какво правите? За какво ме предадохте в най-лошия възможен момент?