Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 3

се извлича от шистите по начин, който хората смятаха за невъзможен.

Елис Уайът стоеше на един хребет и гледаше стъкления ци ферблат, забит в скалата. Той видя

колата да спира долу и викна:

- Здрасти, Дагни! Идвам след минут ка!

С него работеха още двама души: едър, мускулест работник, който се трудеше на една помпа, на

половината път по стената, и младо момче на резервоара долу. Момчето беше русо с необичайно чисти

форми на лицето. Тя беше сигурна, че го познава, но не можеше да си спомни къде го е виждала. То

улови озадачения ѝ поглед, усмихна се, и, сякаш за да ѝ помогне, засвири леко, поч ти недоловимо,

първите ноти от Петия концерт на Ричард Хали. Това беше младият спирач на „Комет". Тя се засмя.

- Беше пет ият концерт на Ричард Хали, нали?

- Разбира се - отговори т ой. - Но м ислите ли, че бих го ка зал на стачкоизменник?

- На кого?

- За какво т и плащам? - попита Елис Уайът, приб лижавайки; момчето се разсмя и се втурна

обратно, за да грабне лоста, който беше пуснало за миг. - Госпожица Тагарт не можеше да те уволни,

ако се шляеш без работа. Но аз мога.

- Това беше една от прич ините да напусна железницата, гос пожице Тагарт - каза момчето.

- Знаеше ли, че съм го открад нал от теб? - каза Уайът. - Той беше най-добрият т и спирач , а сега

е моят най-добър механик, но нито един от двама ни няма да го задържи завинаги.

- А кой тогава?

- Ричард Хали. Музиката. Той е най-доб рият ученик на Ха ли.

Тя се усмихна.

- Разбрах, това е място, където се наемат само аристократ и за най-прот ивната работа.

- Вярно, всички са аристократ и - каза Уайът, - защото знаят , че няма такова нещо като прот ивна

работа - има само противни хора, които не искат да я вършат.

Работникът ги гледаше и слушаше с любопитство. Тя погледна нагоре към него - изглеждаше

като шофьор на камион - и затова го попита:

- А вие какъв бяхте навън? Професор по сравнително езикознание, предполагам?

- Не, госпожо - отговори той. - Шофьор на кам ион - и добави: - Но не исках да остана такъв

завинаги.

Елис Уайът се любуваше на мястото около тях с някаква младежка гордост, жадна за признание :

това беше гордостта на домакин на официален прием в салон, а жаждата - на художник при откриването

на изложбата му в галерия. Тя се усмихна и попита, сочейки машините:

- Петрол от шист и?

- Аха.

- Това ли е процесът, над койт о работеше, докат о беше на Земята? - каза го неволно и се учуди

донякъде на собствените си думи. Той се засмя.

- Докато бях в ада - да. Сега съм на Земята.

- Колко произвеждаш?

- Двеста барела на ден.

Тъжна нотка се промъкна в гласа ѝ:

- Това е процес, с който някога възнамеряваше да пълниш по пет влака с цистерни на ден.

- Дагни - сериозно каза т ой и посоч и цистерната, - ед ин галон струва повече от цял влак в ада -

защото това е мое, цялото, всяка капка, и ще бъде похарчено единствено за мен.

Той вдигна изцапаната си ръка, показа мазните петна като съкровище, а черната капка на върха

на пръста му проблесна на слънцето като скъпоценен камък.

- Мое - каза той. - Позволила си им да те победят, като те накарат да забравиш какво означава

тази дума. Как я усещаш сега? Трябва да си дадеш шанс да я научиш отново.

- Скрил си се в някаква дупка в пустошта - сурово каза тя - и произвеждаш двеста барела

петрол. При условие, че можеше да наводниш света.

- За какво? За да храня мародерите?

- Не! За да спечелиш състоянието, което заслужаваш.

- Но сега аз съм по-богат, отколкото в онзи свят. Какво е богатството, ако не средство за

увеличаване на живота? Има два начина, по които може да се постигне: или като се произвежда повече,

или като се произвежда по-бързо. И точно това правя аз: произвеждам време.

- Какво искаш да кажеш?

- Произвеждам всичко, от което имам нужда, раб отя, за да подобря методите си, и всеки час,

който спестявам, е час, добаве н към живота ми. Отнемаше ми пет часа да напълня тази цистерна. Сега

ми отнема три. Двата, които съм спестил, са мои - толкова безценно мои, колкото ако бях преместил

гроба си с два часа напред за всеки пет, които ми остават. Това са два часа, освободени от една задача,

за да бъдат инвестирани в друга - още два часа, в които да работя, да раста, да се движа напред. Това е

спестовната сметка, която трупам. Има ли някакъв сейф, който да може да запази тази сметка във

външния свят?

- Но какво място имаш за движение напред? Къде е пазарът ти?

Той се разсмя.