Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 3

какво може да се извади от това парче скала, стига да знаеш къде да гледаш. Точно това пра вя - гледам.

- Ами ако не намериш никаква желязна руда?

Той вдигна рамене.

- Има други неща за вършене. Винаги към страдал от недос тиг на време, а не на нещо, на коет о

да го посветя.

Тя погледна Стоктън с любопитство.

- Не обучаваш ли ч овек, който може да стане най-опасният ти конкурент?

- Само такива хора об ичам да наемам. Дагни, не си ли живя ла твърде дълго сред мародерите? Да

не си започнала да мислиш, че способностите на един човек са заплаха за друг?

- О, не! Но си м ислех, че съм едва ли не послед ната, която м исли така.

- Всеки, който се страхува да наема хората с най-д обрите способност и, коит о може да намери, е

измамник, който работи в бизнес, където не му е мястото. За мен най-противният човек на земята, по-

достоен за презрение и от престъпник, е работода телят, който отхвърля хората само защото са твърде

добри. Това съм мислил винаги, и... ей, на какво се смееш?

Тя го слушаше с нетърпелива, невярваща усмивка:

- Толкова е удивително да го чуя - каза тя, - защото е толкова вярно!

- Какво друго може да мисли човек?

Тя се разсмя меко.

- Знаеш ли, когато бях дете, очаквах всеки б изнесмен да мис ли така.

- А след това?

- След това се науч их да не го очаквам.

- Но е правилно, нали?

- Научих се да не очаквам правилните неща.

- Но все пак е разум но, нали?

- Отказах се да очаквам разум.

- Това е нещо, от коет о човек никога не трябва да се отказва - каза Кен Данагър.

Те се бяха върнали при колата и бяха тръгнали по последните завои надолу по пътя, когато тя

погледна Голт и той се обърна към нея веднага, сякаш го беше очаквал.

- Вие бяхте в кабинета на Данагър онзи ден, нали? - попита тя.

- Да.

- Знаехте ли тогава, че чакам отвън?

- Да.

- Знаехте ли какво м и бе да чакам зад онази затворена вра та?

Тя не можеше да определи естеството на погледа, който той насочи към нея. Не беше

съжаление, защото тя изглежда не беше негов обект - по-скоро бе поглед, с който човек гледа страдани-

ето, но сякаш не нейното страдание виждаше той.

- О, да - тихо, почт и безгрижно отговори т ой.

Първият магазин на единствената улица в долината изник на внезапно, като летен театър:

помещение без предна стена, със сцена, подредена в блестящите цветове на музикалната комедия - с

червени кубове, зелени кръгове, златни триъгълници, които бяха консерви с домати, каци, пълни с

маруля, пирамиди от портокали, шарена завеса там, където слънцето огряваше рафтове те с метални

кутии. Надписът на табелата гласеше: Бакалия „Ха мънд". Елегантен мъж с ръкавели, със строг профил и

посивели слепоочия претегляше бучка масло за привлекателна млада жена, която стоеше на гишето в

елегтантна поза на танцьорка, докато памучната ѝ пола се вееше леко на вятъра - като сценичен костюм.

Дагни се усмихна механично; мъжът беше Лорънс Ха мънд.

Магазините бяха в малки, едноетажни сгради, и докато ги подминаваха, тя виждаше познати

имена по табелите - като заглавия по страниците на книга, прелиствана от движението на колата:

Универсален магазин „Мълиган", Кожени изделия „Атууд", Дървен материал „Нилсън", сетне знакът на

долара над вратата на малка тухлена фабрика с надпис „Тютюнева компания Мълиган".

- Кой друг е в компанията освен Мидас Мълиган? - попита тя.

- Докт ор Акстън - отговори той.

Имаше малко минувач и, неколцина мъже, по-малко жени, и те вървяха целенасочено и

енергично, сякаш изпълняваха определени поръчки. Един след друг те спираха, видели колата, махваха

на Голт и я гледаха със спокойно любопитство, когато я разпознаеха.

- Нима тук ме очакват отдавна? - попита тя.

- Още ви очакват - отговори той.

Край пътя тя видя конструкция, от стъклени панели, свързани с дървена рамка, и за миг ѝ се

стори, че това е рамка, която беше предназначена за портрета на жена - висока, крехка жена със

светлоруса коса и толкова красиво лице, че изглеждаше за булено от разстояние - сякаш художникът

едва беше успял да го очертае, но не и да го изрази наистина. В следващия миг жената раздвижи глава и

Дагни осъзна, че вътре в сградата имаше хора и те седяха на маси, че това е кафене, че жената стои зад

тезгях и че това е Кей Лъдлоу - филмовата звезда, която човек не можеше да забрави, зърнал я е веднъж.

Звездата, която се беше оттеглила и изчезнала преди пет години, за да бъде заместена от момичета с